Връх Камен Дел

само на крачка от дома, но далече от ежедневната рутина

Покоряването на Връх Камен Дел, с начална точка хижа Алеко, наподобява на разходка в парка. Равнинно ходене, с почти нулева денивелация и с екстравагантен финал от кратко стръмно скално изкачване. Изкачването му през лятото, гарантира красиви  гледки в зелено, с видимост, докъдето погледа ти стига. Пътеката изобилства от билки, цветя, избояли храсталаци,  колкото човешки бой, гъби, диви ягоди, мучурища, дървени мостчета, букет от различни ухания и цветни аромати. С други думи. Чудно!  И все пак като всяка разходка в планината, с крайна точка на пристигане, със своите достатъчно километри, за да ни измори, връх Камен Дел ни изненада приятно и вдъхнови за още. Беше поредната неделя, в която нарамихме раниците, заредени прилежно със задължителния вкусен обяд, топла абичка, дъждобрани и добро настроение. Поехме по маркираната пътека, под гостоприемната сянка на малка горичка, чиято прохлада макар и за кратко беше добро начало за последващите километри под открито небе, които ни очакваха. Слънцето жареше, без да жали, а крачките ни под натиска на лъчите му, бяха бавни и протяжни, но гледките…о, гледките, чудни и притегателни. С напредването по трасето, терена ставаше все по-интересен и причудлив за малката госпожица, каляваща планинарския си дух.  Редуваха се мучурища, с висока растителност, скриваща пътеката в обятията си. Обувките ни затъваха, на места над границата на поносимост и на сигурност за Кристи. Детското й въображение, рисуваше картини в съзнанието й, в които телата ни затъват в живата земя, поне до колене. Смешно, смешно…ама добре, че ни дойдоха на помощ дървените мостчета.

Обраслата растителност, през която трябваше да преминем, като следваща крачка, беше следващото изпитание за госпожицата, с ръст много по-нисък от този на избоялите треви, които шляпаха страните ни и оплитаха краката ни с жилавите си корени. Една напред, две назад, беше ритъма, с който Кристи се опитваше да преодолее гъстата непрогледна трева. Мрънкаше нещо на себе си… видимо изпитваше дискомфорт, премесен със страх от неизвестното, което евентуално се криеше в необятния зелен свят, в който газехме. Изобилието от звуци, цвъркания, а в съзнанието на някой от нас (т.е. мен) и съскания, разколебаваше всички ни, дали да продължим напред. Липсата на алтернативен маршрут и желанието да стигнем до набелязаната цел, все пак надделя. Озовали се вече на “чист” терен, ходенето продължи жизнерадостно и приятно. Бъбрихме си на различни “научни” теми за космоса и разстоянието на земята до слънцето, луната и още нещо… И докато крачим един до друг, дишайки Витошки въздух,  изпитах отново онова блаженство и радост от съприкосновението с майката природа. Закърмила всички ни до един с жизненост, сила, спокойствие. Всяко завръщане към майчината й прегръдка, ми носи толкова смисъл, утеха, радост, вълнение, приключение… уроци, вдъхновение…усещам благодарност, мислите ми се изпъстрят със свежест, светя в ярки цветове, отвътре и отвън. И се радвам…о колко се радвам, на малките неща. На споделените автентични мигове на радост, умора, страх, смях, слабост, сила, уединение, заедност, изтощение, вдъхновение. Всяко пътуване нагоре към всеки следващ връх е взаимодействие на нас самите, с онази част от нас, която знае, вярва, обича, съзидава и мечтае! Едно вечно пътуване нагоре и навътре, заедно и поотделно. А, колко само се възхищавам на малкото ни момиче, което не спира да ме вдъхновява за още и още приключения, в общия ни път!  Днес, с точка на пристигане – връх Камен Дел – 1862 м. Стъпили на самият връх, не ни остана нищо друг освен да се полюбуваме на гледката, която се разкрива на Софийското поле и Стара планина в далечината. Вляво се вижда и телевизионната кула на Копитото. Уцелихме ясно време и успяхме да се насладим на 100% на гледката. Но, само с гледане не става, трябва и ядене, любимата част на Кристи.

Хапнахме си юнашки, на самия връх, докато предупредителни гръмотевици, не ни принудиха, набързо да съберем трапезата и да се отправим с бодра крачка надолу. Закрачихме, почти тичайки, в гонка с прииждащата буря. Небето се стъмни и смръчка и очакванията бяха за страховита гръмотевична буря. Да, ама не. Размина ни се с кратко преваляване, което едва успя да намокри дъждобраните ни.

И така слезнахме сухи и доволни, дори успяхме да си направим кратка слънчева баня на пейките до чешмичката пред хижа Алеко, преди залез слънце! Не ми било само планина, ами планина и с “море” 😄

Още един чудесен неделен ден на открито сред природата, само на крачка от дома!

Към началото
error: Съдържанието е защитено!!!