Връх Манастирище

едно пътуване с летящи метли, извънземни и полезни изкопаеми 😉

Есента, като същинска фея, ръси ни със златен прах и зеленото, все повече в злато се обагря и настава шарен свят. Есенната прохлада се усеща и по застудяващия ветрец, който все по остро започва да бръсне бузите. Все още се киприм с фланелки с къс ръкав, ама скрие ли се слънцето, студени тръпки побиват телата ни. В гонката за още топли дни, не пропускаме да добавим някой и друг връх в личният ни архив.
Този път на прицел е връх “Манастирище”. Лесно достижим, с дълги протяжни равнинни участъци и кратки стръмни изкачвания. Малко скучен за покоряване от Кристи, която вече гледа “от високо” на върхове без екстремно стръмни и каменисти участъци. С мъдри думи разказва, че се научила да не се отказва, дори когато избрания връх, в пристъп на умора й изглежда далечен и недостижим и други още мъдрости… Осъзнавам как повтаря мои думи, чувам себе си докато я слушам. Какво облекчение само…ми, че то хубави неща на детето му говоря и не само, че ме слуша когато говоря, ами явно и осъзнава и помни 🙂. Значи не е отишла на вятъра, дългогодишната мотивационна реч, с която приспивам и събуждам отрочето. Явно е хванала декиш. Мисля си колко добре се възпитаваме взаимно. Аз й приказвам мъдри слова и после ги изживяваме заедно. Най ме е страх от силни думи и никакви действия. Бързо се превръщат във “врели некипели”… а аз недоврели не си оставам компотите.
И така вървим си ние към набелязаната цел, същата тази неделя, в която уж вече е есен, но не съвсем. Търсим и намираме различни природни богатства, ядливи, не ядливи и изкопаеми такива.

Ровим кални локви с устрема на златотърсачи за парче кремък.

Явяваме се нещо като събирачи на всякакъв “паваж”, който после чинно складираме вкъщи. Имаме си желязна руда от Лозенската планина, зелен “изумруд” от Люлин планина, малки тайнствени червени камъчета от Гребен планина и сега чуден кремък от Плана планина. Де, що е камък в джоб ни е, за да си тежим на мястото. А, най-добре си тежим, като българска земя тъпчем и сърце попива от красотите български. И песни си попяваме за всичко хубаво и родно и така приятно ни е на душата. Истинска идилия…
Вперили поглед в някакви антени, в непрогледното високо, установяваме с помощта на Google, че именно там е крайната спирка на това ни пътуване. “Антени, антени, какви са пък тези антени” – нещо си мърмори Кристи и докато се чуди, успява с помощта на своята гега или иначе казано щека, да установи контакт с извънземните. Щека = антена 😆. Щото извънземните най-лесно установяват контакт с други извънземни братя. Оказа се много лесно за нас (семейство извънземни – голям, среден и малък). Слагаш дълга пръчка пред лицето си, опряна на челото и връзката става 😆 (голям смях падна).

Не мина много време и като едни истински трансформъри, с помощта на същата тази щека се превърнахме в пилоти на летящи метли. Уж вървиш, но всъщност летиш…преди да се обърнем, вече бяхме на върха.
А, там… чудно красиви гледки, параклис и малко антени.

Към началото
error: Съдържанието е защитено!!!