Хижа Червената шапчица

и заобикалящите я животински видове

Наскоро прочетох в една книга нещо кратко за любовта. Според автора, хората се разделят на четири основни групи, според начина по който обичат и според този, по който искат да бъдат обичани. Хареса ми сравнението, което прави с животните. Например сравнява хората, които изразяват и приемат обич чрез физически контакт, с котките, а тези, които приемат обич само под формата на специално отделено за другия време, с канарчетата. Канарчето казва: Просто постой с мен! То никога не забелязва кой точно го храни или му сипва вода, не се интересува от думите, които му се говорят, и със сигурност не желае да бъде докосвано. Канарчето е най-щастливо, когато някой стои при него и слуша песента му. Ако едно канарче бъде пренебрегнато, то ще умре. Не от липса на храна, а от липса на обич и внимание.

А тези, които ги сравнява с куче са този тип хора, които се чувстват обичани, когато чуват думи на одобрение и обич. Кажи на едно кученце колко е сладко и прекрасно и ще видиш, че то не просто маха с опашка от радост, то маха с цялото си телце. А кой е най-ефективният начин да дресираш кученце? Ами като го хвалиш! Като казваш: “Добро момче!”, “Добро куче!”.
И последната група е тази на златната рибка. Една златна рибка се чувства обичана само ако за нея се правят разни неща. Не можеш да докоснеш рибката. Можеш да ѝ говориш, но не е сигурно дали рибките изобщо чуват, така че със сигурност не се нуждаят от одобрението ти. Златната рибка иска просто да я храниш и да почистваш аквариума. А, и да оправяш водораслите и разните му други неща във водата.

Колко просто, нали. Имаме котки, кучета, канарчета и златни рибки, но и най-вероятно сложните комбинации по между им. И така, докато си мисля през погледа на автора за любовта, как я изразяваме, умеем ли да приемаме и отдаваме обич и когато го правим разбираме ли се и дали често не се получава канарчето да не разбира златната рибка…седя и си мисля за тези така екзистенциални въпроси, вперила поглед в един щур Джак Ръсел териер, който вилнее на поляната, на която приседнали пред най-новата хижа на Витоша, събираме слънчеви лъчи, пием кафенце от канче и си чакаме бургерите.

Всичко наоколо е все още обагрено в наситено зелено. Шатрите на поляната пред хижата, придават собствен колорит на мястото.

Сянката отдавна е трайно резервирана, без освобождаване и за миг на местата. Седнали на сянка на довара, близо до стълбите, продължавам да разсъждавам над важните теми, докато отмествам поглед ту към кучето, към което е насочен фокуса ми, ту към стопаните му. Обхождам с поглед цялата поляна. Навсякъде са насядали хора. По двойки, по-големи компании, млади, стари, с деца, без деца. И изведнъж въображението ми започва да чертае върху лицата на хората, облика и ролята на куче, котка, канарче, златна рибка, Съвсем наблизо до нас, млада двойка е полегнала на поляната. Пийват си биричка и не си продумват. Жената, като същинска котка се умилква на своя любим. Буквално. Подбутва го нежно с глава и се наглася, за да бъде погалена. Ответните ласки не закъсняват. И така дълго продължава нежния обмен на любов, без думи, без действия, само с нежно поглаждане по лъскавата козинка.

Малко по натам, съзирам една дама, същинско канарче. Думите валят безспирно и се сипят върху събеседника й, който сякаш не смогва да прекъсне словесния поток и доволен потъва в активно слушане. Телата на събеседващите изглеждат отворени едно към друго, с много малка дистанция, в спокойна позиция, не се долавя напрежение. Изглежда са близки, интимно близки. Той не отделя поглед от нея и в кратките мигове, в които се опитва да каже нещо, бива прекъснат отсреща. Без грубост, някак естествено, дори мило. Говорещата страна има много да каже и да не чуе нищо. Същинско канарче…чудесна комуникация. Намерили свой общ език, комуникацията изглежда съвсем добре.

Боже… мисля си, ами да! Ние сме същински животни. Само, ако можеше по рядко да се разминаваме в начина, по който имаме нужда да бъдем обичани и да обичаме. Например, една златна рибка, няма нужда да чува празни думи на обич, а и най-вероятно изобщо не чува, както се разбрахме… нейните думи на обич, тези които разбира, са действията. Няма как да чуе казаното “обичам те”, при все че втори месец го моли да изкоси двора и да смени крушката в коридора :)…
А кучетата ли…те са навсякъде по поляната 😉

И така…бургерите дойдоха, заедно с червени пържени картофки, с пиперлив вкус. Време е за хапване на теферич, там на гости при червената шапчица, в чудната планина Витоша, където този следобед кучета, котки, канарчета и златни рибки, седят навсякъде около мен и се любуват на последните летни дни.

Към началото
error: Съдържанието е защитено!!!