един опит за разказ за един покорен връх и още нещо…
Със започването на новите 40 в живота ми (дай Боже), настъпиха и новите правила на живот. Бързо, без предупреждение, от вчера за днес. Колкото и всички да очакваха прииждащата “корона” заплаха, все още изглеждаше нещо илюзорно и далечно, което можеше, някак с вълшебна пръчица, пък и да подмине нашите географски ширини. Може би, но не ги. Бързи политически решения закотвиха хората в домовете им. Обявената карантина, подобна на домашен арест за учениците и децата в предучилищна възраст, прикова и родителите им в “хоум” офисите им. За тези, за които това бе възможно, а за останалите единствена алтернатива беше принудителния отпуск без право на обжалване. Новото положение се оказа добра възможност за цялото ни семейство от трима. Прекарвахме цялото си време 24/7 плътно заедно. Нямахме нужда да се преоткриваме един друг, нямаше накъде повече. Но времето, което прекарвахме заедно в различни занимания и лични проекти, макар и финансово неугодни за малката ни семейна клетка, се оказа приятно, благотворно и полезно за нас самите. Урок по креативност, заедност и ментален тренинг за всички ни.
Излизахме от труден период, поради много причини. Лични, професионални и дълбоко емоционални. Пътя ни до тук изискваше трудни крачки и за “изненада” новите пътища, по които тъкмо тръгвахме, се оказаха с нова бариера, туко що поставена. Смирих се и се пуснах по водата, не възнамерявай да плувам срещу течението. Не и този път. Той ме последва… а и имаше да реши още лични задачи, които дишаха във врата му. Кога, ако не сега?! А най-малката госпожица… о на нея и “падна сърце на място”. Освен топла домашна храна по три пъти на ден, имаше още много бонуси, които превръщаха дните й по време на карантината, в учене чрез преживяване с приключения от нов характер.
Докога ли, обаче се предвиждаше да продължи, тази уж идилия, не смеехме да прогнозираме. Имаше ли връщане към “старото нормално”? Кога ли щяхме да се уморим отново от работа и вечер изтощени, но удоволетворени и обезпечени да заспим преди полунощ? Дали първокласничката в семейството, ще изпита вълнението от прекрачването на училищния праг, на яве? Дали извънредната ситуация, ще е новото нормално? И до днес се чудим и маем.
“Каквото такова”… обичам да казвам често. “Ние управляваме мислите си, избираме действията си, а пък той живота си знае работата. Докъдето можеш, ти водиш, в останалото време следваш. Нека, просто бъдем щастливи”, казвах често напоследък. Е, не с тези думи, но почти. И в първия момент, в който спазването на COVID правилата не включваше вече задължителен домашен престой. Откритото зелено пространство без покрив и ограничения се превърна в новото най-любимо “състояние” и на трима ни. Стремежа за активен семеен живот на открито, в пряк досег с природата, ставаше все по-силен. Не, че преди сме го нямали. И макар да не къмпингуваме и покоряването на планински върхове заедно, да не ни бе възможно досега, тучното зелено, дълбокото синьо и чистото бяло, винаги са били в кръвта ни в летните и зимните ни намерения и въжделения. Но, сега…сега беше малко по-различно. Планинските, макар и ниски върхове се оказаха цел за малката 7 годишна госпожица, за която до миналото лято се извисяваха като недостижими стръмнини в съзнанието й.
Лятото предстоеше и слънцето започваше да топли. Беше края на месец май. Избора ни се спря на Лозенската планина, с най-красивият й връх Половрак (Полувраг), поне в нашата лична класация. Преходът до върха беше приятен и кратък, подходящ за кратко бягство от София. Но нас ни отне цял ден. Все пак по пътя нагоре открихме, няколко “метероита”, които трябваше до изкопаем, а имахме и не кратка отбивка в Лозенския манастир Св. Спас, разположен в подножието на върха. И тримата вървяхме напето по пътеката, щастливи и доволни от зеленото, което галеше очите ни. Отпивахме жадно от слънчевите лъчи. Недостига на вит. D, досега набавяхме с прием от 2 капки на ден, но сега… сега можехме да грабим с пълни шепи от топлите лъчи и да се радваме на слънчевите си усмивки. Преживявахме с пълна сила, казаното и написано от мнозина… природата лекува душата, ума и сърцето. А, и се бяхме устремили нагоре към върха, не висок, но все пак връх и то първия за малката планинарка. Пътя сменяше цветовете покрай себе си. Гористи, с пейзажи на открито с прекрасни гледки на юг към Рила и на запад към Витоша. Оставаше ни не много до самия връх. Малката планинарка вече нямаше търпение да стъпи на високото, да изпита вълненито да пристигнеш там, накъдето си се устремил. Хванати за ръка, проследяваха с поглед смелите крачки, с които напредваше към целта. И се радвахме, притихнали в своята заедност. Само ние си знаем, защо този миг е толкова вълшебен за нас. Друг не може да разбере. Та, това е Лозенската планина, с нейния връх Половрак, извисяващ се едва на 1182 м., но уверените крачки, с които нашето момиче го покоряваше го превръщаше в нейно лично височинно постижение. Не беше много отдавна времето, в което избирахме кратки равнинни маршрути, в покрайните на планината, без крайна точка на пристигане, а до където тя издържи. Носехме със себе си голямата тротинетка, на която заедно се качвахме и продължавахме, щом кажеше, че не може повече. Не дръзвахме да мечтаем на широко за повече километри и височинни терени. Изчаквахме, тя сама да “узрее” за планината, по пътя към общи върхове. И сега беше дошъл този момент, толкова малък и в същото време толкова голям. Малкото ни момиче се катереше нагоре, в оставащите около 300м. до върха. Помагаше си с двете пръчки, които ползваше за щеки, сама и горда. След миг се озовахме горе. Гледката беше зашеметяваща. Виждаха се водите на язовир Искър, Витоша и Стара планина. След миг съзерцания и още няколко крачки, сграбчи с ръце, веещото се знаме и гордо застина с усмивка в очакване да запечатаме със снимка, момента. Още няколко щраквания и едва тогава, отправи поглед към красивата гледка наоколо. Имаше и други хора, млади, стари, деца. Проследи с поглед децата, които подскачаха от камък на камък, за да видят и това и онова…наблюдавах безмълвно, сякаш се опитвах да проникна в мислите й. Реших, че леката усмивка на лицето й е от радостно чувство от усещането, че е като другите деца на върха. Да, изкачи го, точно като тях. Навярно беше доволна от себе си. Може би си прошепва наум, че умората си заслужаваше, а това е само началото на покоряването на още много върхове. Дано, дано..!
Нямаше как да не запомним този важен момент за нас. Пожелаваме си активен живот на открито сред красивата ни природа и още много върхове и медальони.
