Казано е. Първите седем години са най-важни за изграждането на личността на бъдещият възрастен.

Какви хора ще станем, зависи от това, в какво семейство ще израстнем, ще получим ли любов, сигурност и грижа, за да се превърнем в уверени, вярващи в себе си хора, способни да предадат любовта нататък към следващите. Наследяваме моделите на живот от родителите ни без право на обжалване. Добри или лоши, това е! Разбира се нищо не е черно-бяло в този живот и нищо не е случайно, но това са философски размисли за друго писане.  Като родител на седем годишна госпожица, все по-често си задавам въпроса: “какви ли ги надробихме през изминалите години и какви ли ще ги сърба, порасналата ни госпожица”. Връщане назад, няма…то е ясно. Знам само, че със сигурност сме се опитали да дадем най-доброто на което сме способни към настоящия момент. А, сега ли? Не ни остава нищо друго, освен да си направим изводите и смело да продължаваме напред към следващите седем.

СЕДЕМ НЕЩА, КОИТО НАУЧИХ КАТО РОДИТЕЛ ПРЕЗ ПЪРВИТЕ СЕДЕМ ГОДИНИ НА ДЪЩЕРЯ НИ

Любовта към детето ни е безусловна и безгранична – едно е сигурно, любовта към децата ни е уникална всепоглъщата, безгранична, истинска, дълбока, съзидателна, изпълваща, раздаваща, дар Божий…единствена по рода си. Няма нищо общо с любовта към партньор, родители, приятели и който и да било друг. Идва и не си тръгва. Спохожда те още преди да усетиш първото подритване вътре в  корема си и е винаги и завинаги. Може да те изпепели за един миг и в същия да те възкреси като феникс от пепелта. Тя те прави по-добър и благодарен човек. Осмисля дните ти, благославя дните им (на децата). Велика е!

Детето е част от сърцето ти завинаги, но отделна и свободна от теб – имало е не един миг, в който живота ме е приковавал коленичила на земята с поглед към небето и молитва в сърцето: “Господи, погрижи се за нея, моля те. Тя е твое чедо, аз съм само нейна майка. Каквото зависи от мен, ще го направя, от там насетне си ти! Ти пред нас, ние след теб”. Винаги когато сърцето ми е преливало от благодарност и щастие за нея, ясно съм осъзнавала, че аз съм аз, а тя е тя и ние сме отделни същества, макар и в онзи миг на неразривна, симбиотична връзка. Не, ние не притежаваме децата си и те не са наша собственост и като пораснали вече възрастни, не ни дължат нищо, освен уважение. Дори ненавършили седем години, те са отделни личности със собствена индивидуалност. Заслужават грижа, любов и подкрепа, за да поемат един ден уверени по своя собствен, самостоятелен път.

Правото ми на живот, в подкрепа на собствените ми желания, интереси и удоволствия е неприкосновено – отдадеността в грижата за детето не обезмисля грижата за себе си, а точно обратното. Ако, мама и тати са добре и детето е добре. Животът не свърша и не започва наново с появата на детето, с него и само за него. А, продължава, макар и по различен начин. Животът е пъстър и многолик, с множеството социални роли, в които се въплъщаваме. Майка, съпруга, приятел, колега…усмихната, намръщена, строга, любвеобилна, по халат, на високи токчета, с готварска престилка, с официална рокля, на детската площадка, на вечерен коктейл…всичко в едно! Майка и жена и всичко, което включва това!

Истинска благословия и привилегия е детето ни да  познава бабите и дядовците си, да получава тяхната грижа, подкрепа и любов –  родителството е едно от най-хубавите неща, което ми се е случвало. И макар и да се причисляваме към комбинативните родители, които в много редки случаи делегираме грижата за детето ни на баби, дядовци или друг, ценим отдадеността на родителите ни, които винаги и с желание и грижа, отдават внимание на внучето си. Общуването с баба и дядо е богатство за всяко дете. Всичко, което мама не дава, при баба е позволено :). Баба и дядо глезят, имат повече търпение, време и внимание да преобличат кукли, да шият магични одежди, да берат цветя и всичко с внимание към всеки детайл. Отговорността за възпитанието не е на бабата и дядото, тяхната роля е подобна на добрия дядо Коледа :), който обича, раздава, подкрепя. И разбира се учат на мъдрост и на безброй умения, за които мама и тати нямат време ? И още нещо… как, ако ние не уважаваме свекърва си, детето ни, би имало хубава връзка с баба си, без да се чувства виновно? Как, ако не ценим родителите си, бихме научили детето ни на уважение към старите? Как, ако родителите на двама ни (бабите и дядовците) не се почитат и уважават взаимно, биха отдали от родовата си сила на своето общо внуче? Въпроси за размисъл…а, защо не, и за промяна. Всичко тече…отгоре надолу…от стари към млади!

Любовта на детето, минава през любовта между родителите – преди мноооого години на един семинар за личностно развитие. На въпрос зададен от участник – ако има едно, единствено най-важно нещо, за да сме добри и успешни родители, какво е то? Отговорът на водещия, беше лаконичен и еднозначен. “Любов, между партньорите”! Само когато има любов между родителите, детето се чувства сигурно, защитено и обичано. Запомних го. Не, че беше някаква нечувана истина, но беше важна. С младежката си наивност тогава, не разбирах, защо им е на двама, мъж и жена да създават дете, ако я нямат тази любов по между си, за която говореше той. Е, пораснах и научих много повече неща за живота, от колкото знаех тогава. Разбрах, че не винаги нещата се случват по идеалния начин, по който си го представяме, както ми се струваше, че е тогава. Но и когато избирах преди години партньора в живота си, така и сега, продължавам да вярвам, че любовта е всичко и единственото, което трябва да държи двама партньори заедно. Били те родители или не. Под любов имам предвид, всичко включващо се в нея, като уважение, общ мироглед, близка ценностна система, общо развитие и т.н. И, не…съвсем не съм идеалист вече ? и много добре знам колко и какво изисква любовта. И днес, за мен, ако има едно единствено нещо, което бих посочила като достатъчно, за да сме добри родители. Ще кажа, че това е любовта и уважението между родителите. Не се сещам за друго по-добро, за да се чувстват децата ни спокойни, сигурни и обичани!

Родителството е тежка раница, която не всеки може да носи – винаги съм знаела за себе си, че осъществяването ми като личност, минава през ролята ми на родител като важна и водеща, за този ми живот. Също така знам, че имам сила в тази си роля и мноооого радост в нея. Радостта със сигурност е много повече от всички притеснения, съмнения и тревоги, които съпровождат всяко родителство. И да, ако мога да се върна назад и да избирам отново. Пак бих избрала да стана майка на същото дете, заченато и родено от любовта ни със същият мъж! Децата са смисъла, бъдещето и радостта на своите родители. Точка.

Успехите на детето ни, са двойно по-сладки от собствените ни успехи – успехите на детето са голяма радост за всеки родител. Това е толкова ясно и еднозначно, че няма нужда от повече пояснения.

Топ пет на приключенията ни през първите седем години на Кристи, които дълго ще помним. Навярно са повече, но засега толкова:

първо посещение на фестивал и пренощуване на палатка – едно приключение богато на музика, изкуство и нови познанства. Едно пътешествие, което събуди приключенския дух в Кристи, още преди да навърши 3 години. От тогава обича музикалните вечери, звездното небе, прохладата на нощния въздух, закуските на открито, непланираните преживявания, вълнението от неочакваното.

за първи път в Родопите на фестивал на забравените игри от нашето детство – играта на развален телефон, с малки и големи, подредени в дълга нишка, жумичка, стъклени топчета… разговорите около огъня, детския смях, живата музика и танците под звездите са жив спомен и до днес в съзнанието на Кристи.

за първи път на море – “голямото синьо” е притегателно за повечето хора, така е и за нас. Цяла година мечтаем за срещата ни с морето. Хубави спомени на пълно сливане с природата. Любов в синьо, завинаги!

Санданско лято – летата в Сандански с добра компания са жадувани и чакани всяка година от Кристи.

Волно детство на открито –на последно място, но не по важност, ще включа всички покорени върхове от Кристи, в прегръдката на планината. Гордост за всички ни!