най-трудният връх за изкачване е този, който сам си издигнал пред себе си

Неделя е…а какво е неделята? Ден за почивка. Не отдавна гласувахме и приехме едно семейно правило, което за момента следваме с твърда категоричност. Неделята е нашият ден на семейството. Пътуваме и приключенстваме. Радваме се един на друг и споделяме емоции, вълнения по пътя към върха или нейде другаде в планината, гората или просто на открито. Колкото и прозаично да звучи… връзката с природата е толкова важна, одухотворяваща, изцелителна и т.н., че не бива никога да я прекъсваме. Все пак човекът е живял милиони години в пряка обвързаност с природата и тази връзка няма как да бъде прекъсната, въпреки живота ни сред бетон и тухли, на n-ти етаж далече от земята.  Днес ходенето бос, яденето на череши и джанки, директно от клона е странно и за децата, но това е друга тема.

Раниците са вече на рамо и  заредени с ентусиазъм, тръгваме към върха. Крайната точка, към която сме се устремили днес е връх “Драговски камик” спечелил си прозвището Трънският Матерхорн.  Има два маршрута нагоре към върха. Избираме по-лекия и следваме жълтата маркировка. Изкачването на “Трънският Матерхорн” със своите нищо и никакви 1118 м. се оказа предизвикателно с много стръмни и скалисти участъци и макар ходенето да не е много продължително и да не са необходими въжета и кислород :), покоряването му беше истинско предизвикателство за Кристи. Особено в подножието на самия връх, преодоляването на някои участъци с камъни, по големи от разкрача й, бяха истинско изпитание за куража и волята на малката ни планинарка. Жаркото слънце пареше и капчици пот се стичаха по зачервените бузи и на трима ни, а по тези на Кристи и малко сълзи. Върхът сякаш беше точно пред нас, а все не го достигахме. Стръмното ставаше все по стръмно, а близкото все по-далечно.

Кристи пъплеше нагоре със ситни крачки, на места подпирайки се на ръце. Нещо си помрънкваше потънала в собствения си свят и се ядосваше на всяка наша дума или въпрос. Махаше с ръка и продължаваше по собствен начин със собствено темпо. Сменяхме се, ту аз зад нея, а баща й отпред, ту обратното. Търсехме най-добрия начин, по който да я подкрепим по пътя нагоре. На моменти сама заявяваше нужда от подбутване или законтряне, така че направила крачка да се застопири, без да се подхлъзне надолу. В други, опитвайки се да я дръпна за ръка, срещах гневен поглед и категоричен отказ. Беше се уморила. Виждах го в очите й, усещах го в тялото й, но не се оплакваше…просто и беше наистина трудно. На моменти я обземаше недоволство, което изразяваше с думи. Продължавахме заедно нагоре, крачките ставахе все по ситни. Започна да ме измъчва едно чувство, трябва ли да я подлагаме на това, не искаме ли повече от нея? Къде е нейната граница? Дали върха извисил се над нас със скромните си 1118 м. , не е нейният Еверест сега, за който не е готова? Започна все повече да се оплаква, че много я болят стъпалата и са много уморени краката й.

Зачестиха моментите на спиране, в които събуваше обувките си и правехме масаж, с който сякаш се опитвахме да отнемем болката, особено в лявото стъпало. Махахме и слагахме обратно ортопедичните стелки в търсене на най-доброто решение. Но вертикалният талус или казано по друг начин, изпъкналата кост в средата на лявото стъпала се беше натъртила и стъпването вече беше болезнено. Все повече компенсираше умората в краката и тазобедрената област, с поклащания в торса, а ни чакаше още път до върха и още толкова на обратно. След поредната почивка за масаж и глътка вода, продължихме нагоре. Настъпиха минути на мълчание, чудех се какво ли си мисли Кристи в момента. Дали не е разумно да се откажем сега и да поемем по пътя надолу. Търсех погледа на Стоил, исках да усетя какво мисли и чувства той, преди да поставя темата за обсъждане от трима ни. Сякаш и тримата се бяхме оставили на мълчанието и всеки имаше нужда да “поговори” за миг със себе си. Не исках да нарушавам този момент. Но, избрах да не се чувствам “виновна и неразумна” майка. Вярвах, че това е верният път на Кристи към увереността й в себе си, вярата, че може и още и още, че може да продължи още малко, щом помисли, че не може повече.

Усещах, че въпреки неопровержимото има все още сили в мускулите и ако прескочим този ментален праг сега, ще се акумулира нова енергия в тялото й, която ще е достатъчна за покоряването на върха, че и обратно. Макар влажните й очи, да ме пронизваха с поглед, вярвах, че не трябва да спираме и да се отказваме точно сега. Вярвах във възможностите на Кристи с цялото си сърце. Усещах, че Стоил вибрира на моята честота, макар на моменти да четях в погледа му самоукор и укор към мен. Оставаше ни не много, но за сметка на това твърде стръмно за вкуса на Кристи. Имаше отвесни участъци, които събуждаха допълнителна несигурност в Кристи, която сега трябваше да се пребори и със страха от високо, който в последните метри взе превес над умората. Търсеше вътрешния ъгъл на всяка следваща скала, опитвайки се да избегне срещата с ръба. Малка грешка в следването на маркировката, удължи пътя ни, сякаш опитвайки се да избегнем екстремния терен си подсигурихме двойна доза адреналин, измествайки се повече към ръба на скалите. Поправихме се бързо и се върнахме към маркираната пътека и след няколко метра се озовахме на върха.

О, Боже каква красота. Удивително! Гледките от върха са не само красиви, но и във всички посоки. Виждат се чудесно Стара планина, Витоша, Рила, Руй и близките планини в Трънско. Всички заедно притаихме дъх там горе, на нашия Еверест за този сезон или може би за този месец или за тази седмица… времето ще покаже. Кристи се усмихна и личицето и придоби друго излъчване. Ах, колко бяхме щастливи и доволни. “Кристи гордеем се с теб, толкова много… видя ли, че можеш, знаех, че ще можеш, знам, че можеш”. Тя ме погледна, сякаш в отговор чувах: “хм нищо работа”, завъртя се и промърмори “гладна съм, хайде да ядем”. Чудесно, с  яденето, идва апетита! Това е моето момиче, помислих си! По-добрата версия на двама ни с баща й. Прекрасна, силна, свободна! Отправям незабелязано очи към небето с благодарност и молба за още и още. Благодаря ти Господи, за този толкова малък миг, а толкова голям за нас. Благодаря за щастието да сме заедно там горе на нашият връх. За радостта да се любуваме заедно на тази гледка, която сигурна съм ще се запечата завинаги някъде в съзнанието на прекрасната ни дъщеря. Благодаря за възможността да преживеем това, след дълго наслоявания страх в нас, за невъзможност на подобно преживяване. Живота е прекрасен със своите спадове и най-вече върхове. Погледнато там отвисоко, нищо не е по-голямо от стремежите и мечтите. Нека го живеем и обичаме този живот, докато ни е даден. Колелото на живота се върти и докато сме на него, не можем да спрем да въртим педалите!!!