Нощта разгръща своята пелерина и стеле прохлада след жежък ден. Облаци от изпарения извисяват гръд нагоре и все по нагоре над нажежените ламаринени покриви и емоции. Въздуха вече се диша, не лепне. Сменя неравноделния си такт с ритмични вдишвания и издишвания. Гърдите се пълнят, кръвта се пробужда като след леден душ, преди сутрешната чаша кафе, а вече почти полунощ е. Навън не утихва, града не спи и ние с него. Нощната прохлада ни призовава, кани ни на танц. Само стъпка, две, ни делят. Пременяме тишъртите, слагаме по една светлоотразителна жилетка и хукваме с устрем да впрегнем тутакси двуколесните си другари. Чудно. Свежа струя въздух страните ни гали. Педалите сами колелата задвижват. Поели към парка в ритъм въртим. И се кефим…колко само кефим. Кристи е щастлива. Това дете е родено за малки и големи приключения по никое време.

Мъждукащите светлинки от челниците ни се разтварят в тъмнината и мислите ни се събират в точка. Тишината се чува, усеща се покоя. Гумите нагазали в кал, се отмиват в последваща локва, търкулват се след това по сухата шума и така колелото си се върти и напред в парка лети. Картините покрай нас една след друга се сменят, най вече от светлинките в тъмнината се променят. Навлезли вече в централната част на парка, тишината досущ се променя. В далечината блещукат герлянди от светлини, увити около стволовете на няколко големи дървета подредени в кръг, висящи над люлеещи се младежи в хамаци под ритъма на ABBA.

Няколко алеи по надолу ни посрещат с BEATLES. Едва ги подминали, ехото донася до ушите ни повея от раздумката на следващите млади хора, които обсъждат “вечните” въпроси. Нахлуват спомени от нашата младост, която все още е младост, но не съвсем. За екзистенциалните разговори, които водехме много след полунощ, тогава когато времето течеше по друг начин. Група приятели, наричахме себе си “осъзнатия социум” и разнищвахме “вечните” въпроси без да ни омръзва. И сега е така. Младите на свой ред обсъждат същите тези въпроси и колелото се върти…и на трима ни също. По това време, в този момемт… идилично е, чак денем не ми се връща тук. И така…и някой кара ко-о-ле-лооо. Почти не си говорим, но споделяме, заедно порим въздуха и цепим мрака. Нагоре по алеята въртим, прибираме се и ни е хубаво. Една нощ, ние и велодипедите – нищо особено, почти обикновено. Радост умножена по три… нищо особено, обикновена РАДОСТ!