Когато моето поколение бяхме деца, от втори; трети клас ходехме сами на училище. Сами носехме раниците си и сами пресичахме на пешеходната пътека. От ранна училищна възраст имахме „самостоятелен“ живот. Имахме шанса да трупаме житейски опит без постоянно надвисващата протекция на възрастните, бдящи над всички наши действия и постъпки. Справяхме се по-често сами, не очаквахме помощ за всичко и изграждахме стратегии за самостоятелно преодоляване на препятствията. 

Падахме и ставахме често, не винаги имаше наблизо благодетел с кислородна вода под ръка. Забърсвахме с ръка сълзите и продължавахме, а вечер родителите ни дори не разбираха за кървавите колена под панталоните.

Веднъж, бях на около 12 и докато вървях, прибирайки се от училище, заблеяна в мечтите си. Както си вървях, нищо неподозираща, с поглед нейде, полетях, пропадайки сякаш в тъмна и бездънна бездна. Още помня ужасяващото чувство на пропадане, траещо навярно само стотни, а сякаш цяла вечност. Тупнах със страшна сила по гръб и след като си върнах,  изхвръкналия от гърдите си въздух и успях да фокусирам поглед, разбрах, че съм пропаднала в нещо като дълбока необезопасена шахта. Нямам идея колко дълбока беше, но сякаш стигаше до дъното на земята. Успях да се изправя и подпра на стената. Още помня страха и радостта в едно, че съм жива и здрава и съм на крака. Ами, сега…трябваше да намеря път обратно и да излезна от капана на дупката, в която се озовах. Извиках с надеждата, че някой преминаващ наблизо възрастен ще ме чуе, но уви или съм викала слабо или не е минавал никой в този момент.Плачех и се молех, може би за пръв в живота си осъзнато и с истинска надежда. Толкова много исках мама или татко да ме чуят в мислите си и дойдат сега, веднага и да ме спасят. 

И сега докато пиша, чувството е живо. Не знам колко време е минало, но се появи един чичко с големи и силни ръце и ведър поглед. Увери ме, че всичко е наред и ще ме измъкне от клопката. Така и стана…В крайна сметка се оказа, че дупката не е толкова дълбока колкото я преживявах, но нямах силата хваната с протегнати ръце за ръба да се изтласкам сама нагоре, без помощ.
На никой не разказах, запазих преживяването за себе си. Запазих жив спомена за добрия завършек. Това е една от случките в детството ми, благодарение на която научих, че в отговор на всяко зло, има предвидено добро. Само трябва да извикаш за помощ, но преди това сам да се изправиш и след това да държиш здраво без да изпускаш ръката, която те тегли и с всички сили с крака да се избутваш нагоре.

Когато човек е пропаднал в яма, от която не може да излезне и 100 спасителни въжета да му хвърлят, само от неговата воля зависи дали ще се върже със спасителен възел  или с друг подобен на задушаваща примка и в каква посока, нагоре или надолу ще дърпа.

Ями на злото има, имало е и винаги ще има. 

Но, за нас българите, в традиционния ни мироглед от стари времена НЯМА ФАТАЛИЗЪМ В ПРЕЖИВЯВАНЕТО НА ЗЛОТО. Нашата народна вяра утвърждава, че злото винаги може да бъде преодоляно и в правилно подредения космос, човекът е на страната на живота! Нашите предци са се опитвали да неутрализират злите сили действено, или да ги  надхитрят като предоговорят съдбата си с тях. А, когато те не откликват „со кротце и со благо“, притежаваме смелостта да влезнем в пряк двубой с тях, за да защитим правото си на живот и благополучие!

Нека помним, че силата БЪЛГАРСКА се корени в мъдростта на народните ни традиции и култура!

Грети – родов терапевт от школата на Аида Марковска