Няма да говоря повече с теб. Отивай в стаята си.

– Ама…ама… аз искам да кажа, че….

– В момента не говоря с теб. Точка.

– Но…… ти ме наказваш с мълчание. Това е много гадно.

– По-добре ли ще е за теб, да ти се карам, назидавам, наказвам?

– Даааааааа сто пъти по-добре. Всичко ще понеса, само не това ужасно мълчание. Мамоооо моля ти се, нека да поговорим.

– Добре чух те и разбрах. Сега ще отида да си измия лицето, дай ми пет минути. После ще направя по един чай и вече спокойна ще се върна да поговорим.

Познато ли ви е? Познавате ли болката от наказателното майчино мълчание, продължило ден, два, седмица, месец? Познавате ли тихия „шамар“, който боли повече и от най-шумната словесна плесница? Познавате ли тишината, която прави мама далечна и отсъстваща?

Всички ние благодарение на своите родители сме дошли на този свят, благодарение на тях във вените ни тече жизнена енергия. БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЯХ СМЕ ТУК И СМЕ ЖИВИ!

Във всички случаи, в които е нарушено или прекъснато движението ни към мама или татко е нарушена ВРЪЗКАТА НИ С ЖИВОТА!

Когато в детска възраст родителят наказва детето си с мълчание (отсъствие), в този момент той принудително прекъсва връзката родител – дете, съответно връзката на детето с живота. Дете, наказвано с дълго продължаващо родителско мълчание, фантазира своята смърт (изчезване, спасение). „Ако мама не иска да има връзка с мен), няма я и аз няма какво да правя тук“.

Има родителски стилове на възпитание, които погледнати през която и да е призма са не само нежалателни, но и недопустими. Един от тях е родителското мълчание. Наглед безобидно, а всъщност дълбоко деструктивно.

Отговорността да знаем и да можем повече е на нас големите (родителите). Важно е да бъдем будни!

Из дневника на една майка „Малки истории с големи поука

Грети Чаушева – родов терапевт