– Мамо, аз колко операции имам?

– Девет. Знаеш много добре. Толкова пъти сме говорили за това. Защо ме питаш сега?

– За всички ли си ми разказвала, дори и за тези, когато съм била бебе и много малка?

– Да разбира се за всички и всичко. Как иначе ще познаваш личната си история, ако не знаеш всичко?

– Ами така… знаеш ли, че една приятелка, чак сега на 10 години разбра, че като бебе са я оперирали, а тя е мислила, че белега и е от друго, така са и казвали и сега е много ядосана и сърдита на майка си и баща си и не иска да говори с тях.

– Защо?

– Е как защооооо?! Това е ужасно. Не мога да разбера защо не са и казали, това е нейния живот?

– Навярно, за да я предпазят, за да не се притеснява за нещо, което вече е отминало.

– Тогава ти защо от нищо не ме предпазваш и всичко ми казваш?

– Защото според мен истината предпазва най-добре…. искам да кажа, че всички подсъзнателно знаем всичко „лошо“ от нашето минало и това на семейството ни. Но често възрастните, за да „спасят“ децата си от притеснения, им спестяват истината или им я разказват преиначено, не обясняват и не говорят с тях за мъчните неща и не им дават шанс да знаят и приемат това, което е било. Но не си дават сметка, че те несъзнателно живеят скритата истина в живота си, понякога по неприятен начин. Например могат да изпитват страх от нещо без да имат обяснение защо или…

– Да да знам… знаеш ли, че М. (приятелката) много се страхува да не се случи нещо и да не я забравят, отвлекат, да се изгуби и повече никога да не успее да се върне при семейството си. Може би така се е чувствала и като бебе в болницата, все едно ще си остане завинаги там и затова сега толкова се страхува.

– Да, правилно разсъждаваш.

– Ако и кажат, че това няма как да се случи, нито тогава, нито сега, сигурни ще се успокои.

– Да точно така, даже ще се радва, че има повече опит от други деца, точно като теб, че е имала трудност, през която е преминала успешно заедно с цялото си семейство и сега вече всичко е наред и няма причина да се връщат назад със страх и не е нужно да се пази тайна затова, а напротив, с радост и благодарност да си спомнят.

Какво, ако вместо да се крием от сянката си, се слеем с нея. Какво, ако вместо да скрием, потулим, „забравим“ мъчното, трудното, болезненото го признаем, приемем и го облечем в думи за себе си и децата ни.

Какво, ако приемем, че нищо не изчезва и не може да бъде изтрито с гумичка, защото е страшно, мъчително, срамно и др. Какво, ако вместо да мълчим, си дадем шанс да я изчувстваме тази болка и вече опитомена я приемем, помним и споделяме на деца и внуци. За да знаят кои са и какви са и да не се чудят защо… защо… защо…

Из дневника на една майка „Малки истории с големи поука

Грети Чаушева – родов терапевт