Заслушвали ли сте се в думите на подрастващите ни деца, племенници, ученици…?
Чувате ли ги да повтарят едно и също „не струвам нищо“…?
Питали ли сте се какво се случва? Как е възможно дете на 13, 14, 15 години, което все още не е навлязло в живота да го изрича с такава вече формирана дълбока убеденост. Преди да са се сблъскали с каквото и да било, тези деца вече са убедени, че не са способни.
Какво се случва! Как тези деца са успели да изградят този негативен Аз-образ?
Разбира се причините са много и не са еднозначни.
Но тук сега, аз искам да обърна внимание на само една причина за такъв тип нагласи в подрастващите.
И тя е скрита в онзи тип възпитание, което е търсило НАСЪРЧАВАНЕ на развитието на детето, а е постигнало най-вече формирането на чувство за НЕСПОСОБНОСТ.
Има една много разпространена и вредна заблуда, че когато показваме на детето това, в което греши или не прави правилно, го стимулираме да се поправи.
Подчертаването на всичко което „не е така“, в никакъв случай НЕ Е ВЪЗПИТАТЕЛНО. Напротив! То не стимулира личностното развитие, а обезкуражава и изгражда един негативен аз-образ…онзи, който не съм; онова, което не мога да правя; това, което греша.
Свръх ограниченията и забраните способстват детето да се чувства жертва, подчиненa на мощни сили (родители, учители) срещу, които не може да направи нищо.
Увереността в себе си е най-вече спокойно приемане на това, което сме.
Но как е възможно спокойно да приеме себе си, дете от което само се изисква, критикува „не се справяш добре“. Дете, което е готово да подтисне всички свои „лоши“ чувства, да се превърне в скрито кълбо от емоции, за да не провокира с изразяването им евентуално неодобрение и неприемане от другите.
Децата се ядосват, дори повече от възрастните, заради множеството ограничения, на които са подложени, но никой не ги учи какво да правят с „лошите“ си емоции. Освен, че се научават, още от ранна възраст, добре да ги подтискат, превръщайки се в кълбо от неразбрани емоции, което всеки момент може да избухне, отключвайки всевъзможни нездравословни приоми за „справяне“ със натрупаната тревожност.
Увереността в себе си е усещане, „че се справяш добре“, че това, което мислиш и правиш е добро. Това означава да се приемеш такъв, какъвто си в момента и да продължиш напред. НО ДЕТЕТО НЕ МОЖЕ ДА ПРИЕМЕ СПОКОЙНО САМОТО СЕБЕ СИ ТАКОВА, КАКВОТО Е, БЕЗ ЧУЖДА ПОМОЩ, особено, ако то е в среда, която постоянно му казва точно обратното.
За да се чувства сигурно всяко дете има нужда от среда, която му предлага позитивни възможности за развитие и сигурността, че появилите се проблеми са управляеми и преодолими.
Грети Чаушева – родов терапевт