– Хайде няма ли да ядеш, вече стана 11:00 ч.?

– Не съм гладна. Усещам нещо странно в корема си. Сякаш нещо се движи тук долу.

– Щастливи пеперуди или нещо друго пърха вътре?

– Нещо се свива, не знам.

– О, да не си влюбена?

‐ Мамоооо… стигаааа…

– Добре де, ще ми кажеш ли какво има или да приема, че просто си гладна и от това те боли корема. Изглеждаш малко бледа? Да не се разболяваш?

– И ми е студено на краката и ръцете.

– Нещо ти се е смръзнала кръвта. Май не са щастливи пеперуди, а неприятни бръмбари?

– Не знам, просто не съм гладна?

– Хм, а какво ще кажеш за едни палачинки с шоколад?

– Не

– Значи положението е сериозно!

Когато аз съм силно притеснена или развълнувана усещам това тук в корема. Всичко ми се свива, губя апетит и това усещане блокира тялото и мислите ми, но аз съм се научила да го приемам и да не замръзвам в него, да не бягам от него, но и да не му се отдавам и задължително намирам начин да го изразя.

Когато бях малка не можех много да споделям, защото ме беше срам или страх, че няма да ме разберат или ще ми се присмеят, че е глупост или просто не знаех какво да кажа и как да го обясня. Тогава слушах силно музика, пусках си любими песни, на които понякога си поплаквах или рисувах, пишех стихове и така успявах да изразя и да се освободя от това, което не можех да разкажа. Така ми олекваше и дори се е случвало след няколко дни да се чудя сама на себе си защо съм била толкова разстроена.

– Ти как мислиш да се справиш с тези бръмбари в корема? Мислиш да не ядеш и така да ги убиеш от глад ли?

– Ха ха ха

– Или ако искаш може да ги накараме да преядат като ги нахраниш с думи. Ще ми разказваш дълго, те не мога да издържат на много приказки и накрая преяли ще избягат.

– Да, да… пак измисляш някакви смешки, а на мен ми е притеснено.

– Ами да, то притеснението се храни с мълчание, а се прогонва  с манджа от думи. Разкажи ми за него и ще ти кажа колко е голямо и какво ще го правим после, ще го готвим ли, на скарата ли ще го метнем или просто ще забравим за него…

– Ха ха продължаваш да ме разсмиваш, а мен ме боли корема.

– Смехът е полезен витамин за корем, който го боли.

– Отивам да нарисувам нещо, за което сега се сетих.

– А манджата?

– Нееее ще ядем хляб със зъби… ха ха ха

– Добре, а аз ще си пусна  Metallica… а после среща в хола.

……..

– Мамо мина ми и ръцете ми се стоплиха.

– А, бръмбарите в корема?

– О, няма ги вече. Бяха глупави бръмбари… Виж какво нарисувах

– Какво и е това на устата на тази мацка?

– Абе не виждаш ли, че дъвчи дъвка и прави балони, ходи си ей така и не и пука.

– Вярно… много готина мацка.

– А какво ще ядем?

– Как какво. Хляб със зъби. Виж във фурната, трябва да са готови вече.

😀

Понякога обяд от хляб със зъби, заменен от творческо съзидание е по-добрия избор и е повече от думите.

…………………………………………..

…………………………………………..

🔴 Когато крием от децата си мъчните ни емоции, тъгата, обидата, тежките, мъчителните, срамните преживявания случки и събития в живота ни и ги заравяме в дълбока тайна, уж за да ги предпазим, именно тогава те се превръщат в тяхна съдба. Обречени да не знаят нищо за  нашите преживявания и на тези преди нас, те се лутат в своето незнание, живейки чужда мъка и болка. Разказаните мисли и чувства, облечени в думи, освобождават децата и им дават шанс да живеят и разказват своята лична история.

🔴 Родовите приказки за живота на предците ни, които се предават от младо на старо са терапевтични за идните поколения. Освен да познаваме своята лична родова история и да отработваме своята болка и на тези преди нас е важно и да я разкажем на тези след нас. Само така гарантираме здраво и свободно бъдеще за нас и следващите.

🔴 Учете от малки децата си да разпознават, разбират и решават емоциите си. Емоционалната интелигентност е път към физическо и психическо здраве.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Из дневника на една майка „Малки истории с големи поуки“

………………………….

Грети Чаушева,

майка, детски психолог, родов терапевт