Минали вече две лета, откакто вдигнали пищна сватба, а чедо в дома на Иванови, така и не идвала.
Свекървата все повече се безпокояла. Из селото започнали да пошушват и подмятат иззад вратите, че Ивановица май била ялова. Намествали забрадките си и я гледали с едно наум, а младата булка вече не смеела и до кладенеца спокойно да отиде, без някой да измърмори зли думи подир гърба ѝ. Старата решила, че трябва да вземе нещата в свои ръце. Нали се чуло и видяло, че под Росена се правели онези стари обреди, при които бездетните невести нощем лягали под росена, за да си измолят рожба и да се очистят от бездетни орисии.

Ала един ден, докато младата умърлушена премитала двора с навлажнени от мъка очи, покрай плета минала знахарката.

Знахарка била тя, ала в селото я наричали вещица. С месеци никой не я зървал. Живеела сама в дън гора, сред треви, мъхове и дебели сенки. Постоянно събирала някакви билки. Едни по пладне, други на свечеряване. От едни бъркала мехлеми, други сушала, а от трети варяла странни, горчиви отвари. Не я долюбвали хората. Странна я наричали и никой не се сещал за нея, освен ако някой тежко пострада. Тогава първо при нея хуквали. А тя никого не връщала, цяр за всяка болка и рана намирала. И въпреки всичко, щом слезела в селото, седянките замлъквали, а из улиците се чувало само като глухо ехо:

„Вещицата е дошла, какво ли ще иска?“

Без нея не можели, но и с нея не искали.

Така времето си минавало, до онзи ден, в който знахарката се спряла край портата на младата булка.

– Здравей, Ивановице – рекла тихичко тя и извадила от торбата си една едра, сочна, аленочервена ябълка.

– Утре е свят ден – на Божията Майка. Вземи таз ябълка и преди да отпиеш от соковете ѝ, отиди на върха на селото. Сведи глава, сякаш коленичиш пред милостивата ръка на Светата Майка. Положи ябълката в нозете ѝ и от все сърце се помоли за Божия благословия, да заченеш и родиш живот. А когато се изправиш вече благословена, вдигни ябълката, погледни към небето и отпий от соковете ѝ, докато не я усетиш да натежава в теб, сякаш плод в утробата ти.

Младата протегнала треперещи ръце и с приведена от благодарност глава взела ябълката. А когато вдигнала поглед, мъдрата я нямало. Била изчезнала като дим от комин. Прибрала ябълката в престилката си и се прибрала вкъщи.

На другия ден, рано сутринта, преди още някой да се е пробудил, тя станала, облякла се и излязла. Закрачила сама към върха, водена от вчерашната заръка, а в дланта си стискала червената ябълка. Голям зор видяла, дорде изкачила баира. Без троха хляб и капка вода в устата, само с ябълката в ръка, едва успяла да превали хълма, но накрая стигнала и застанала на върха.

И изведнъж, с премрежен от умора поглед, сякаш от мъглата се явила Божията Майка. От върха на главата ѝ струяла светлина, а от очите ѝ мека топлина. Младата веднага коленичила и положила ябълката в нозете ѝ. И като рукнали сълзите ѝ, подир тях бликнали и думите. Не можела да ги спре. Първо се жалвала и хлипала безутешно, а после в смирена молитва, дума след дума, молела за най-съкровеното на сърцето си. В тоя миг усетила мека, топла ръка на тила си. Топлина обляла цялото ѝ тяло, а щом погледнала нагоре, нямало никой. Само чист и светъл хоризонт в очакване на първите слънчеви лъчи.
Тогава усетила свитите си пръсти, които все още стискали червената ябълка – отхапала и отпила от сочната ѝ плът, която изпълнила първо устата ѝ, а после и цялата ѝ душа с неизпитвана досега сладост.

Не след дълго поела по обратния път.

От този ден нататък всичко се променило. Ивановица не само че престанала да вехне, а сякаш разцъфтяла. Старата свекърва я гледала и не вярвала на очите си:

„Мале, Гергано… ти май не си празна, ма?“

А младата само се усмихвала тихо с блага усмивка.

Минало се, не минало време, и в дома на Иванови най-сетне се чул детски плач. Дълго чаканото чедо проплакало, а заедно с него възкръснал и целият дом. Стари и млади заживели в сговор и радост, а злите езици замлъкнали завинаги.

Оттогава всяка година, щом лятото започнело да прелива в златиста есен, в деня на Божията Майка, жените от къщата на Иванови ставали призори и замесвали сладка Богородична погача, в чието тесто слагали най-червения и сочен плод от семейната ябълка. Напълвали плетените кошници с вкусни дарове и изпращали децата в дън гората, там, където времето сякаш спирало.

Децата вървели без страх, водени от чудния аромат на див здравец и горски малини. Щом стигнели до горската колиба, скрита сред дебели сенки и мъхове, старата знахарка ги посрещала с мека усмивка, прибирала кошниците, а те насядали в кръг около нея.

Разказвала им стари тайни за това как светлината се ражда от болката, как земята помни всяка искрена молитва и как всяка човешка душа носи в себе си червена ябълка, пълна с живот. Учела ги коя билка за какво е, как да познават езика на растенията и как да се вслушват в шепота на гората, как да пазят сърцата си чисти, защото там където живее любовта, злото трудно намира път.

Когато малките се завръщали вечерта в селото, те носели в изпразнените кошници не само шепи сушени билки за здраве, но и нещо много по-голямо – мъдростта на знанието.

И така, през поколенията, в обятията на Балкана останало преданието, че чудесата никога не свършват. Те само чакат някой да се преклони с чисто сърце на върха, да засади надежда в нозете на Божията Майка и да си спомни, че животът е най-великата и свята ябълка, чиито сокове трябва да бъдат отпивани с вяра, любов и благодарност.

Автор – Грети Чаушева