​В навечерието на Преображение, когато слънцето полека обръща лице към есента, а ветровете започват да ухаят на зряло грозде и хладна роса, Рада се събуди от странен сън. Веднага щом отвори очи, осъзна, че тази нощ се бе случило нещо, което щеше да я промени завинаги. Не знаеше точно какво, но сърцето й биеше по различен начин и дъхът в гърдите й бе друг. Усети сила за промяна.

​Отмести поглед към рожбата си, която още спеше в леглото си. Приличаше на стръкче цвят с крехко стебло. Рада бе родила Стоян преди десет лета, на прага на есента, в малките часове на нощта. Още тогава разбра, че жилите в тялото му са тънки и слаби. Сменяха се зимни и летни ветрове, а той растеше все така уязвим дори от най-нежния полъх. Рада бе прекарала хиляди нощи, приведена над постелята му, пазейки го с леден страх в сърцето.

​Живееше под постоянната сянка на въпросите: „Ами ако го загубя? Ами ако утре не отвори очи? А ако нещо се случи с мен, кой ще го пази от жарките лъчи и ледените ветрове?“

​Тя го криеше от бурите, без да знае, че собствената й сянка му пречеше да види слънцето. Обичаше го толкова силно, че не различаваше неговата от своята болка, а страхът бе станал по-тежък за стръка от самия вятър.

​Но в тази нощ – нощта, когато слънцето се обръща и цялата природа се преобразява, Рада разбра с цялото си същество – за да израсне рожбата й и да издържи на бурите, тя трябваше да извърши най-голямото преобразяване. Трябваше да отдръпне от него сянката на страха.

Тя среса косите си, облече бяла риза и тръгна към най-високия връх, където извираше повелителят на всички планински води. Там живееше водният стопан – древен дух от водна пяна.
​Когато Рада стигна до извора, нощното небе бе станало ярко и прозрачно. Застана пред огледалната повърхност на водата, а от очите й потекоха сълзи като непресъхващ ручей. Усети как от раменете й се търкулва дълго натежавалият страх, сякаш камъни разцепваха водната повърхност. Тогава водата избълбука, разпръсна се на хиляди пръски и пред нея се издигна духът на извора.

​- Защо идваш тук, майко? – попита той с глас, сливащ се с ромона на водата. Никой не идва при мен без причина.

– Идвам да ти дам страха си, повелителю, и да поискам твоята благословия – отвърна Рада. Търся твоята закрила за моето дете. Но не те моля да отнемеш съдбата му, а да бъдеш негов пазител.

– Големи думи, майко. А какво даваш в замяна?

– Давам отвръщането си от сянката на страха – каза тя. Пускам детето си да бъде свободно от моя страх. Спирам да се питам кой ще се грижи за него, защото му давам вярата си. От днес нататък ще го гледам не през неговата слабост, а през неговата светлина.

​Повелителят се усмихна, гребна с длан от най-дълбокото на извора и извади прозрачен кварц, подобен на капка вода.
​- Вземи това – каза той. Това е заветът ни. Всеки път, когато рожбата ти изпадне в трудност и немощ, не се страхувай, а извади и задръж в ръцете си кристала. Когато топлината на дланите ти го обгърне, аз ще се явявам, за да закрилям момчето ти и да му давам сила. Помни обаче… преди да ме извикаш, трябва първо да погледнеш лика си в жива вода. Само ако видиш, че собственото ти лице се е преобразило, че в очите ти има чиста вяра, моята сила ще действа.

​Годините минаваха, а момчето израсна с тази тайна. Всеки път, когато немощ надвиеше сина й, Рада вземаше кристала, но преди това оглеждаше лика си в жива вода. И когато се увереше, че съзира вяра, а не страх, тогава сила се вливаше в жилите му. С времето, подобно на тънък стрък, то излезе от сянката на майчиния страх и пусна дълбоки корени, но знаеше, че изцелението е път.

​Всеки път, когато бе на прага да загуби вяра, когато болест и болка надвиваха тялото му, отиваше сам на брега на живата вода, там където мислите и чувствата се преобразяват.
​Навеждаше се над огледалната повърхност със затаен дъх. Знаеше, ако във водата се появят страх, болка или загуба на смисъл, трябва да помни, че това, което вижда, не е неговият истински образ, а само сянката на облака, който преминава над него. Водата му шепнеше: „Ти не си бурята, а небето зад нея. Ти не си болестта, а изворът под нея“.

​Измиваше лицето си с три шепи жива вода. С първата отмиваше чуждия страх, с втората отмиваше простения грях, а с третата пиеше чиста вяра. След това изчакваше повърхността да се избистри и на дъното да светне кристалът на повелителя.
​И тогава, вместо болен и уплашен момък, от водата го гледаше воин със смели очи. В този миг той усещаше как духът на планинската вода се издига зад раменете му, влива прохладна сила в гърдите му и му връща изгубения смисъл.

​Така момчето разбра, че преображението не е просто един ден в годината. Преображение е всеки момент, в който решиш да си спомниш кой си, да погледнеш през болката си и да избереш светлината.

Автор – Грети Чаушева

Какво тетапевтира приказката: ​

В живата реалност неумолимо се редуват ден и нощ, слабост и сила, горе и долу. Махалото на съществуването се движи постоянно, то носи живот, стига да не го стиснем в юмрук от страх и да го задържим на едно място. Когато се опитваме да спрем движението му, за да се защитим, изкуствено елиминираме възможността за естествено изцеление.

Вярата е избор. В себе си – че не си бурята, а небето зад нея;
​Вярата в дара на живота – който носи вътрешна сила, по-дълбока от всяка уязвимост;
​Вярата в по-големия смисъл – който нарежда нещата така, че всяка сянка рано или късно да отстъпи място на светлината.

​Преображението настъпва в мига, в който спреш да задържаш махалото, пуснеш сянката на страха и избереш да гледаш на себе си и на другия не през слабостта, а през вътрешната светлина.