Докато вървяхме към вкъщи с осем годишната ми дъщеря и си бъбрехме сладко, как е минал денят й, разказваше ми ентусиазирано за всички важни моменти, които са й се случили и бързаше да ги сподели. Изведнъж малко преди да прекрачим прага на входа на блока, внезапно се разгневи, започна да възклицава шумно, тялото й придоби арогантна осанка, появи се онова мрънкане, което ме пали светкавично и трудно овладявам. Емоциите ескалираха и едва удържах ответната си емоционална реакция на случващото се, което за мен нямаше никакво обяснение. Втренчила поглед в нея, преглъщах мислите си в едноминутно мълчание, докато реша как да реагирам. Осъзнавах, че съм един ход напред пред  първичната си реакция, която избълваше от мен, но преди езика да успее да из-артикулира строга закана, успявах да преглътна. Успях да запазя самообладание и вместо да реагирам с крясък и безапелационна строгост се вгледах в тялото й. Сякаш едва удържаше ръцете си, които имаха нужда да удрят. Свити в юмрук ги подмяташе нервно.

Казах й: Не знам какво се случва, но виждам, че е нещо голямо, което не може да овладееш и искаш да удариш нещо. Аз, разбирам това и го приемам. Ще бъда тиха и няма да ти говоря, настоявам и карам, ако искаш може да отидем до близката градинка и там, ако искаш може да крещиш, да удариш нещо, да изразиш това, което чувстваш в ръцете си и после, ако желаеш да ми разкажеш.

Каква градинка, какво говоря, помислих си, имам толкова работа още, а деня вече е към края си, нямам време за детски глупости. Учудих се сама на себе си на тази мисъл, която профуча през мен. Бързо се върнах на себе си и подредих по приоритет мислите си. Сега важната беше тя.

Тръгнахме безмълвно към градинката, походката беше нервна. До крещене не се стигна, нито до блъскане и удряне. Потропа с крака, счупи два сухи клона и победоносно ги засили към земята. После ме погледна с влажни очи – извинявай, мамо! Но, за какво, нищо лошо не си направила. Благодаря, че не ми се караш…много се ядосах, защото… и изброи едно, две неща –  защото не съм й отговорила, според това, което е очаквала и не съм реагирала по нейната мярка и още… т.е. нещо толкова несъществено за мен, което извади толкова силна емоционална реакция в нея.

Миг преди да кажа: „ей, момиченце, какви са тези дреболии, заради които си позволяваш да ми държиш сметка и тон“.  Замълчах и вместо това отвърнах.

Разбирам те, разбирам и силния гняв, който свива ръцете ти в юмрук, разбирам колко ти е трудно сама себе си да разбереш, защо се ядосваш толкова много на нещо уж толкова малко, разбирам всичко и съм до теб и ще те подкрепям със сърце и ум, докато се учиш да разбираш, приемаш емоциите си и да навигираш реакциите си. Докато изграждаш своята емоционална интелигентност, аз ще съм до теб и ще се уча с теб на търпение и внимание. С вяра и отдаденост ще положа усилия да имаме връзка, когато сама със себе си я губиш, да те чуя, когато вместо това искам да крещя по теб, да те прегърна когато искаш с юмруци да ме отблъснеш, да помълча с теб, когато сълзите напират и сама не знаеш защо. Да бъда до теб, докато пораснеш силна и вече може сама да избираш вместо с ръце да чупиш клони, да разбереш, осъзнаеш, освободиш и спокойна напред да продължиш.

Разбира се, не с тези думи, но това беше посланието и тя го чу и усети и грейна усмивка на лицата ни.

В едно не много далечно минало, бащината дума е била закон, бащата е бил безапелационен авторитет за децата, без много думи и обяснения… но сега е различно и родителския авторитет се гради, бавно, стъпка по стъпка, с осъзнаване, търпение и много любов! Доверието е динамична величина, с променливи стойности и изисква постоянство и отдаденост от страна на родителите. И колкото и да се спекулира с това, че сега децата са различни, смея да твърдя, че наистина е така и една от най-големите победи, които може да постигнем като родители е да успеем да изградим хубава, здрава и пълноценна връзка с децата си. Да бъдем гъвкави и да се учим, как да ги подкрепяме, обичаме и учим да се справят със собствените си емоции… защото отдавна отмина времето на шамарите и заповедната строгост.