МОЩТА НА ДУМИТЕ

– Мамо ти никога не може да станеш треньор по плуване.
– Това е повече от ясно. По-важното обаче, е че много обичам да плувам и се справям доста добре.
– Знаеш ли, че за да си треньор, трябва да си много търпелива. Ти, ако си треньор няма да имаш никакво търпение и само ще им се караш на децата „хайде скачай, давай, можеш не се отказвай… хайде… хайде“
– Но аз не се карам, учудвам се, че така мислиш… по-скоро ще съм им мотиватор, не мислиш ли?
– Не! Няма никакво значение какво ще им казваш, ако те на са готови да те чуят и да го направят. Само ще ги уплашиш още повече. Днес имаше едно по-голямо момче от мен, което много го беше страх да скочи в басейна и треньора не му подвикваше „хайде, хайде…знам, че можеш“, защото той знае, че не може. Каза му: „добре, другия път, ако искаш може да опиташ пак“
– Аз ти казвам почти същото… е може би съм малко по емоционална…
– Не! Ти ми казваш, че мога, когато аз знам, че не мога и не ме чуваш. Аз някога ще мога, но не в този момент. Ти се ядосваш, че не става и не разбираш, че това е много по-лошо. Аз ще си се науча и ще стане и без да ми викаш „хайде, хайде…“
– Но аз не се ядосвам, нито те притискам, просто много ми се иска да те поощря и подтикна да направиш крачка напред когато усещам, че можеш, но ти трябва малко подбутване.
– Ти така си мислиш, че от това имам нужда. А аз всъщност искам просто да си по-търпелива и да ме изчакаш аз да го направя сама, без да се ядосваш „хайде…хайде…“
– Нали ти обясних, че аз не се ядосвам, а се опитвам да те подкрепя.
– Но аз не го усещам така.
– С други думи аз мисля, че те мотивирам, а ти го усещаш като притискане.
– Не, като недоволство и ядосване.
– Какво е най-важното, което искаш да запомня?
– Да не ми казваш „хайде давай, можеш, браво“, а да ми кажеш „още не можеш да го правиш, но ако искаш ще се научиш“

🔴 Повечето родители вярваме, че поощрителните думи и похвали изграждат увереност у децата и ги карат да се чувстват по-сигурни и надъхани. Но истината, е че похвалните думи трябва да отразяват реалистична картина на възможностите и постиженията на детето, а не изкривен образ. Нашите думи трябва да бъдат формулирани така, че детето със сигурност да успее да извлече реалистично заключение относно собствената си личност. Думите ни трябва да бъдат като вълшебно платно , върху което децата да нарисуват своята позитивна картина на самите себе си.

🔴 Децата искат от своите родители последователна, непротиворечива реакция. Те искат да чуят думите, които изразяват истинските чувства на родителите им. Думите трябва да отговарят на чувствата и мислите им.

🔴 Думите притежават мощта да изграждат характера на децата ни. Важно е да бъдем добронамерени към децата и да ги окуражаваме, да оценяваме усилията им и изразяваме признание към техните постижения „ти тренираш много отдадено и ако продължаваш така, скоро ще успееш да скочиш“, но да не даваме характеристики и оценки на самото дете, както отрицателни така и положителни.

🔴 Ако всеки ден окуражаваме детето си с похвални думи „ти си умен, справяш се чудесно…..“ но това не е истината, която чувстваме и има разминаване между думите, които изричаме и усещанията вътре в нас. Тогава децата ни в крайна сметка ще утвърдят в живота си не думите, които се опитваме да им втълпим, а нашите автентични мисли и чувства за тях „не съм много умен, не се справям добре…“

🔴 Всички изпитваме сляпа любов към своите родители и претечи, към тези от които сме на този свят. Един много страдащ родител например, може да упражнява голям неосъзнат контрол над останалите членове на семейството си, „мамо ти си нещастна и самотна и аз ще бъда такава, защото те обичам“. В действителност ние неосъзнато повтаряме щастието или нещастието на своите родители или прародители.
Най-доброто завещание, което може да оставим на своите деца и внуци не са думи, а собственото ни здраве и щастие.

Из дневника на една майка „Малки истории с големи поуки“

Грети Чаушева