​Днешните младежи порастват като сираци в пространството на собствената си семейно-родова система. Погледнати отстрани, изглеждат независими и напредничави, боравят перфектно с технологиите, плуват с лекота в океана от информация и излъчват онази шумна, градска увереност, която лесно може да бъде объркана с истинско самочувствие. Но зад тази лъскава дигитална фасада се разиграва тиха, невидима драма. Обезкоренени и лишени от вътрешен компас, много от тях несъзнателно пренасят напред в бъдещето разрушителните модели на своя род. Те го правят сляпо, без изобщо да подозират, че живеят в плен на чужди съдби. Вярват, че пишат изцяло своя, автентична история, докато в действителност просто повтарят несъзнаваните и неизлекувани травми на предците си.
​Това се случва, защото в културната ни памет днес зее една голяма, плаваща дупка. Истинската връзка между поколенията се разпадна и сега всеки пораства сам, поединично, когато и ако изобщо реши. Някогашното дълбоко, колективно въвеждане на младите в света на възрастните днес е заменено от кухи, лъскави сурогати. Наричаме ги с гръмки имена – абитуриентски бал, шофьорска книжка, първа заплата… Но тези събития вече нямат истинска тежест в общия ни живот. Те се превърнаха в консуматорски актове, а не във вътрешни трансформации. Те са панаир на суетата, който не изисква от теб да преминеш през истинско, пречистващо изпитание, не изисква да надраснеш детското си Аз, за да се родиш наново, преобразен и отговорен пред обществото.

Когато липсват споделените ценности и смисъл, всички наши житейски преходи стават самотни, студени и невидими.
​Съвременните деца порастват, бягайки панически от всичко старо и „немодерно“. Вярват, че бягайки от миналото, купуват своята свобода. Но тази свобода днес е просто бягство, а не порастване, не и онази дълбока вътрешна метаморфоза, която до не много отдавна крепеше човешката психика. Днес се превръщаме от дете във възрастен, от момче в мъж, от девойка в съпруга… само в главите си. Всичко се случва тихомълком, без общностно признание, без подкрепата на по-възрастните, без онзи споделен житейски смисъл, чиято единствена цел винаги е била да изгражда усещане за вътрешна сигурност.

​Понеже я няма тази психологическа сигурност на общия ритуал, индивидуалната психика е оставена сама на себе си в големия шорок свят. Тя е принудена в пълна изолация да изработва защити срещу огромния стрес от новите роли в живота. И тъй като няма обща духовна котва, която да я заземи, тя остава оголена, уплашена и дълбоко тревожна.

​Парадоксът на нашето време е в неистовия стремеж на всеки от нас да си измисли свой собствен, строго индивидуален свят. Този егоцентричен процес, мощно захранван от илюзията на социалните мрежи, води до пагубни последици за човешките взаимоотношения. Когато се срещнат двама души, те просто не намират общ език. Между тях зее същата онази празнота в общата памет, която в миналото е свързвала хората чрез общи традиции, символи и ценности. Днес сме по-свободни от всякога да избираме партньори, но това привличане често е измамно. Вместо докосване и дълбоко сливане, срещите ни все по-често се превръщат в болезнен сблъсък на две затворени системи. Две вселени, които се гледат жадно през стъклото на самотата си, но нямат общ код, с който да го разбият.
​Точно тази самота е истинският бич на новото време – новата тиха епидемия.

Какво тогава да направим, за да спасим младите?
​Въпросът не е в това да върнем колелото на историята назад с наивния опит да копираме миналото в модерния дигитален свят. Въпросът е как да излекуваме връзките помежду ни. Спасението изисква да спрем да мислим за важните етапи в живота като за пазарни събития и да им върнем характера на нещо дълбоко и уважително. Младите хора нямат нужда от поредния скъп подарък за пълнолетие, те имат крещяща, макар и неосъзната нужда от истински предизвикателства, които да калят духа им и да им дадат усещане за извървян път. Имаме нужда от ново разбиране за смисъла на важните житейски стъпки.
​Трябва да им помогнем да спрат фа се лутат, без да знаят чий са. Трябва ние възрастните да се върнем на мястото си. Да спрем да бъдем съдници или безразлични наблюдатели и да влезем в единствената роля, която лекува: ролята на мъдри свидетели и подкрепящи водачи. Вътрешната сигурност се възстановява само тогава, когато уплашената младост срещне благославящата, заземяваща зрялост. Само чрез възстановяването на тези споделени мостове можем да запълним плаващата дупка в паметта си и да превърнем изолацията в истинска, споделена свобода.

Грети Чаушева