​Никога в човешката история сексуалността не е била толкова достъпна и изложена на показ, колкото сега. Социалните мрежи преливат от разголени мъжки и женски тела, дигиталното пространство предлага незабавно задоволяване на всяка фантазия, а разбиранията от миналото изглеждат толкова архаични, че чак абсурдни.

​Няма нищо скрито-покрито, всичко е само на един клик разстояние. И въпреки това, зад тази шумна и лъскава фасада на пълна разкрепостеност, се засилва една тревожна тенденция – съвременният човек прогресивно губи своето либидо. Сексуалността ни става все по-вяла, хората правят все по-малко секс, а истинският дълбок копнеж изчезва. Разкрепостеният модерен градски човек се оказва сексуално кастриран в сравнение със своя уж консервативен и патриархален прародител.

​Колкото по-близо ни приближава един до друг модерният градски живот, толкова повече ни раздалечава в интимен план. Живеем в огромни кооперации, накачурени един върху друг, затворени в бетонни кутии, разделени от една стена разстояние. Дишаме в затворени пространства, разминаваме се на сантиметри в задръстванията и градския транспорт. Физически сме по-близо от всякога и точно в тази симулация на близост ставаме все по-обезтелесени и далечни. Почти не се докосваме. Пространството между нас е запълнено от дигитални екрани и стерилна дистанция. Общуването „кожа в кожа“ е заменено от общуване „пиксел в пиксел“. Тялото на другия вече не е територия, която се опознава бавно, романтично, с трепет, уважение и свещен респект към неговите граници. Изгубили сме сетивата си за допир, за аромат, за фината топлина на човешкото присъствие. Станали сме призраци, които обитават пренаселени пространства.
​В този забързан свят модерният човек нахлува в телесната неприкосновеност на другия бързо и арогантно. Няма време. Всичко трябва да се случи сега и веднага. Пропускаме уводните етапи на свързването, защото сме подчинили интимността на чистия инструментален нагон. Няма го ухажването. Изчезна сладкото и мъчително усилие да се бориш за един поглед, да завоюваш внимание, да заслужиш отношението на момичето. Момичето, от своя страна вече не изпраща онези красиви иносказателни, закодирани послания, чрез детайл в облеклото, чрез скрит жест или подтекст в думите. Всичко е директно, оголено, механично и безлибидно.

​Сексът се е превърнал в бързо задоволяване на хормонални потребности, подобно на хапването на крак в заведение за бързо хранене. Психиката обаче не се засища от хормонална механика. Когато липсва емоционалният метаболизъм на ухажването и търпението, актът остава празен. Пресищането без задоволяване води до хроничен отказ от страст.

​Старият българин е живял в коренно различен режим. Психиката му се е крепяла върху сладостта на отложеното удоволствие. Можел е да мечтае с месеци, да чака цяла година, за да докосне ръката на бъдещата си булка, да извърви километри пеша за един споделен поглед край кладенеца. Това бавно живеене и въздържание е нагнетявало мощен либидоносен ресурс, сетивата са били чисти, остри, гладни и готови за святост в мига на сливането.

​Днес мигновената достъпност направи човека муден, мързелив и сетивно преситен. Психиката на подрастващите е бомбардирана от толкова много образи и стимули, че нейните рецептори са преждевременно изгорели. Сетивата са се наситили на всичко, преди още тялото физически да е съзряло за него.
​Когато нормалното, естественото и чистото вече не могат да събудят изгорелите ни рецептори, психиката започва трескаво да търси как да се изврати, само и само да получи удоволствено преживяване. Сексуалността се изтласква в крайности, в чудати фетиши, в перверзни дигитални симулации, защото обикновеното човешко докосване вече е твърде СКУЧНО за уморения от допамин модерен мозък. В стремежа си да усетим нещо, ние елиминираме способността ни да усещаме.
​Колкото повече се отдалечаваме от истинската си природа, толкова повече започваме да приличаме на изкуствен интелект. Движим се по алгоритми, децата ни растат проектирани за инфлуенсърска видимост. Животът се случва в огледалото на перфектния дигитален образ, а реалното, потящо се, дишащо и уязвимо човешко тяло е прокудено като нещо несъвършено.

​И може би точно тук, в тази соматична изгубеност, се ражда съвременната концепция за избора на пол. Нека не се заблуждаваме, това не е триумф на свободата, а симптом на пълно обезтелесяване. Когато едно дете израсне пред компютъра, между четири стени, лишено от общуване „кожа в кожа“, без реално сетивно опознаване на емоциите си, неговата психика губи своята биологична котва. Тялото вече не се преживява като дом, а като външен чужд предмет, като аватар в игра, който можеш да пренаписваш, сменяш и конфигурираш по усмотрение. Промяната на пола често се превръща в интелектуално бягство от невъзможността да почувстваш реалната си плът.

Докато ​в стария родов модел е имало много ясно разпределение на ролите – разделение, което е поддържало положителния заряд между мъжа и жената. Знаело се е кой копае на нивата и носи тежестта на външния свят, и кой готви и шие край огнището, пазейки чистотата и честа на мъжа, семейството и дома.
Нашите предци са знаели, че мъжът и жената, напълно различни в своите задачи, се допълват и привличат именно заради своята полярност.

​Днес всички са вкъщи, потънали в компютрите. Всички вършат едно и също, натискайки едни и същи клавиши. Пространството е уеднаквено, ролите са заличени. Кой кой е в тази къща, вече не се знае. Няма го мъжкия напор, няма я женската иносказателност. Липсата на полярност ражда едно безполово, сиво битие, в което мъжът и жената са се превърнали в безлибидни съквартиранти, споделящи сметки за ток и Wi-Fi. Ние сме по-свободни от всякога да бъдем всичко, което поискаме, но изгубили способността да бъдем просто мъж и просто жена.
​Тръгнал да завоюва света на удоволствията, съвременният човек се оказва затворен в най-тясната кутия – тази на собствената си самота, където телата вече не си говорят. Защото истинското либидо е викът на живота, който иска да продължи напред. И той не се задвижва с кликване по екрана, а със свещения и споделен пулс на природата тук и сега.

​Затова аз уча децата си на търпение. Уча ги на бавност и на уважение към границите на собственото им пространство. Уча ги да не бързат да консумират света, а да го съзерцават, да не нахлуват в другия, а да се борят за погледа му, да разчитат скритите знаци и да пазят тайнството на ухажването. Уча ги да усещат земята под краката си и топлината на чуждата длан.
​Понякога си мисля, че на фона на всичко това сигурно изглеждам доста ретро. Дано някой ден децата ми не ми се сърдят за тази упоритост да ги заземявам с ценности, уж изгубили стойност… дано не съм аз тази, която бърка. Но докато гледам как огънят в душите на младите хора гори неравномерно и плахо, избирам да бъда котва. Защото вярвам, че когато утре уплашената младост се изгуби в студения блясък на пикселите, тя ще има крещяща нужда от стария опит,пременен в нови одежди… които не се шият от ретро платове, а от нишките на тишината, в която да чуеш дишането на другия, от превръщането на докосването в свещено интимно споделяне на топлина и единност, от
отказът да бъдеш перфектен образ и смелостта да бъдеш уязвимо, потящо се, дишащо, усещащо, свързващо се човешко същество.

Грети Чушева