Имало едно време едно малко, скрито селце високо в планината, там където слънцето греело и леело лъчите си като течно злато. Тревите ухаели на суха смола, а вятърът свирел, сякаш свисти огън.
​В това село живеели братче и сестриче, които бродели винаги заедно, хванати за ръка сред планинските дъбрави. Калина била грижовна и добра кака на малкото си братче Явор.

Двамата били верни другарчета в забавления и игри, но и в трудните моменти. Откакто се помнело, момченцето носело в очите си тънка, млечна мъгла. Детето не виждало нито пеперудите над мащерката, нито птиците, които се виели под короните на дърветата. То само слушало шума на света и тихо питало:
– Како, слънцето как изглежда, може ли да се види с очи?
​И така дните минавали. Калина била „очите“ на Явор и неуморно му разказвала за всяка малка зелена тревичка, цвете или птичка.

​Откакто се помнели, старите баби в селото разказвали, че има един специален ден в годината в края на месец юли. Тогава, в палещия час на лятото, когато огънят на небето се срещне със сянката на земята, Светицата слизала от небесните друмища, за да разхлади света и да отключи скритите, целебни води.

​Когато утринта дошла, въздухът вече ухаел на зряла пшеница. Калина хванала братчето си за ръка и двамата поели нагоре по стръмната пътека, където сянката на вековната гора ги прегърнала като хладен копринен плащ.

​Пътят ги водел все по-навътре в утробата на гората, докато шумът на нивите съвсем стихнал. Така стигнали до един вековен дъб. От земята, близо до корена му, тихо бълбукало малко аязмо, чиято вода била толкова чиста, че дъното изглеждало като обсипано със сребърни монети, а около него цъфтял здравец.

​До извора, на една мъхеста скала, седяла тайнствена жена, облечена в дреха с цвят на зряла ръж, а около главата й имало меко сияние. Носела в ръката си китка здравец.
​Когато децата пристъпили, светицата не изрекла нито дума, за да не ги подплаши. Тя само се усмихнала с толкова топла и приемаща усмивка, че на Калина й се сторило, че цялата планина въздъхнала радостно.

​Светицата със сведена снага над аязмото, потопила китката здравец в ледената вода и с леко, едва доловимо движение докоснала челото и затворените очи на Явор. Капка по капка, бистрата вода се стичала по бузите му, а с всяка капка млечната мъгла в очите му започвала да се стопява, сякаш бе сутрешна мараня под прохладен ветрец.
​- Водата знае това, което огънят забравя… – прошепнала светицата с глас, подобен на ромон на планински поток.
– Огънят дава живот, за да зрее плода, но само водата да отмие и най-лошото и помогне на очите да виждат това, което гледат.
​Тя взела ръката на момчето и я потопила в самия извор. В този миг детето мигнало. Клепачите му се отворили леко, без болка. Очите му, доскоро тъмни и уплашени, уловили първия лъч светлина, който си проправял път през клоните на дъба.
​- Како… прошепнало момчето. Виждам слънцето как свети!

​Света Петка погалила и двете деца по косите, дала им по едно стръкче здравец и тихо казала: Идете си със здраве. Носете чудото в сърцата си. И когато лятото стане твърде горещо, а болката или страхът жарки, споменете си за мен и това аязмо.

​Децата тръгнали обратно надолу. Пътеката вече не изглеждала толкова стръмна, а слънчевата светлина не изгаряла, а меко милвала раменете им. Момчето вървяло отпред, спъвайки се не от слепота, а защото не можело да отдели очи от пеперудите, цветята и синьото небе, което Светицата му беше върнала.

Автор – Грети Чаушева