​Имало едно време, в дивите пазви на Странджа планина, която слизала чак до самия бряг и потапяла зелените си нозе в Черно море, един чудноват род. Кръвта на тези хора била гореща като летен слънчев лъч, а очите им живи въглени. Това бил родът на Илина.

​Прадядото на Илина бил рибар със златни ръце, но с горделива душа. Веднъж, в онези вълшебни дни около Илинден, когато морето се наливало с тежко злато и ставало щедро, той се поддал на алчността. Вместо да издърпа мрежата и да се прибере, хвърлял пак и пак, докато лодката му не започнала да натежава застрашително от тежкия улов.

​Изведнъж от недрата на безкрайната морска шир изплувало ято делфини. Очите им светели като светкавици, скачали високо, биели с опашки и пеели с остри, пронизващи гласове, сякаш самото море плачело и го молело да спре. Но прадядото, заслепен от златния улов, не чул гласа на разума. Издигнал тежкото гребло, замахнал в тъмното и ранил едно от вълшебните създания. Делфините потънали, а водата след тях останала кървавочервена.

​От онзи съдбовен миг над къщата на рода на Илина паднала сива мъгла. Между братя, сестри и челяд избухнали неразбирателства и раздори. Хората се гледали, но не се виждали, говорели, но думите им се превръщали в остри камъни. Родът се разболял от мълчание и гняв, без никой да знае защо.

Годините се изнизали като морски вълни и дошла сутринта на поредния Илинден. Морето се събудило с рев, водата станала тъмна и мътна, а мъртвото вълнение прииждало към брега, разтворило пенисти пръсти като гладна, невидима ръка. Братът на Илина решил да се изправи срещу самата съдба. Вървял към брега със смелостта и самонадеяността на прадядо си, но Илина успяла да го изпревари.

​Тя изтичала на брега, където сушата свършвала, и застанала пред него като жива стена. Сърцето й туптяло с ритъма на обезумялите вълни. Хванала го силно за ръцете и извикала с глас, който надвил бурята:
– Спри, братко! Смири се! Знаеш, че днес морето е господар. Подчини се!

​И преди брат й да успее да пристъпи към борда, Илина извадила учукания бабин бакърен съд, пълен с чиста, мълчана, сладка изворна вода, която била наляла от горския извор още преди слънцето да отвори златното си око. Тя пристъпила към лодката, изтеглена високо на пясъка, топнала длани в чудодейната вода и започнала бавно да нарича и мие дървените й бордове.

​Илина миела упорито, а сладката вода обливала старото дърво, докато отмие и последната солена следа от прастарата алчност. Отмивала спомена за ранения делфин и горчивината на родовите раздори, а солта на греха се превръщала в сладководна пара и изчезвала в пясъка.

​И станало чудо. С всяка шепа сладка изворна вода, обсипваща лодката на смирението, морето правело крачка назад. Мъртвото вълнение затихвало, сякаш гигантска невидима ръка го прибирала обратно в дълбините. Небето над Странджа се разтворило и слънчев лъч разцепил облаците. Далеч на хоризонта три величествени делфина изплували над утихналата като стъкло водна шир и издишали три високи сребърни пръски към небето, като благословия и прошка, а след това потънали в синята вечност.

​В същия миг в къщата им мъглата се вдигнала. Братя и сестри се погледнали с топли очи и старата родова обич се завърнала у дома, по-силна от всякога.

​От този благословен ден нататък лодката на брата на Илина и на неговите синове винаги се прибирала пълна с риба, която светела като сребро, но те взимали само толкова, колкото да нахранят деня и да споделят с ближния. А дойде ли Илинден, рибарите в рода прибирали мрежите, сядали около голямата софра и дори с върха на пръста си не докосвали морската вода в знак на почит, преклонение и вечна благодарност към морската стихия-кърмилница.

Автор – Грети Чаушева