​Някога, в едно планинско село, имало красива мома, лична, работна и с чиста душа. Дала тя дума на първия момък в селото, разменили нишан, залюбили се така, че земята под нозете им пеела. Но бащата на момъка, заслепен от алчност за повече земя, развалил годежа и го оженил за друга – богата, но чужда на сърцето му, с хладни очи и каменно сърце.

​Върнатата мома останала сама на прага, с прекършено достойнство и сълзи, които парели земята. А старите хора знаят: „Върната мома – прокълната къща“. Майката на момата, гледайки как чедото й вехне като откъснато цвете, излязла пред портата, вдигнала очи към слънцето и изрекла тежки думи:
„Както изсъхва откъснато стръкче, тъй да секне коренът им! Огън да ги гори отвътре, доде не се затрие неправдата им!“
​И думата, откъсната от майчината болка, хванала дикиш.

​Година след година се изнизвали, а в богатата къща тегнела ледена, гробовна тишина. Не се чул бебешки плач, детски смях не огласил широкия двор. Земята им раждала пребогато, хамбарите преливали от жито, а в стаите било студено и пусто. Родът бавно, но сигурно гаснел в златното си изобилие, нямало за кого да се разчупи хлябът на софрата. ​Останал само най-малкият брат в семейството. В неговите млади очи била събрана последната нишка надежда да продължи корена на рода.

​Настъпило лятото и дошли трите най-огнени дни в годината, когато слънцето спира на небето, а земята тлее под краката. Старите хора залостили портите, угасили пещите и притихнали, защото знаели, че в този ден небето се отваря и Света Марина стъпва по облаците с огнен камък в ръка.
​Но младият и непокорен момък излязъл с косата на полето. Изведнъж всичко притъмняло, огнен гръм разцепил небето и яростната стрела на Света Марина ударила право в гърдите момъка. Златната нива посред бял ден потънала в мрак.

​Когато страшната вест долетяла до къщата, майката не проронила нито сълза. Очите й пресъхнали, а сърцето й се превърнало в пепел. Тя разбрала, че небесният съд на Огнената светица най-после е дошъл да прибере родовия дълг за направената неправда. Жената се облякла във вечен, черен траур. Пристъпила бавно към родовото огнище, което пазело пламъка си от десетилетия и го изгасила до последното въгленче. Свещената пепел изстинала под пръстите й, след това затворила тежката дъбова порта, отключила добитъка да си върви и всички напуснали дома. Целият им някога горд род се разпръснал по четирите краища на света, като парчета на счупено огледало.

​Майката се прибрала в планината, в малка, самотна къщурка от камък и кал. Прекарала остатъка от дните си в най-строг пост и денонощна молитва. Тя плачела пред иконата на Света Марина и се каела за греха на мъжа си, за алчността на старите, молейки искрицата живот да се върне някога в жилите и кръвта на разпиления й род.

​И след много сълзи и молитви, земята чула покаянието й и станало чудо.
От пепелището и руините на старата, саморазрушила се родна къща, пробила земята и поникнала крехка асма. Тя израснала бързо, разперила зелени листи над камъните и родила едри, сочни гроздове, сладки като прошка. Това бил знакът, че Света Марина укротила огъня си.

​Като разбрали за чудото, младите от разпиления род се завърнали с пречистени сърца. На мястото на старите развалини те вдигнали нов, скромен градеж. Запалили ново огнище, около, което не след дълго отново се чула звънка детска глъч.

​В същия този час, на другия край на селото, в дома на някогашната върната мома, също детски смях огласял стаите. Поколенията се сменили, а децата на двата рода израснали заедно, заживели в сговор, обич и вярно приятелство. И така дълги години, та чак до днешни дни, поддържат жива връзката помежду си и пазят огъня на добрите отношения.

​Защото днес децата им знаят две големи истини. На земята няма неизплатена неправда, но искреното покаяние откупва и най-тежкия грях. А там, където огън е горял, пак ще гори, стига ръцете, които го палят и сърцата, които го поддържат да са честни и достойни.

Автор – Грети Чаушева