Някога, в подножието на Стара планина, имало вековна гора, чиито дървета пазели дълбоко в корените си мъдростта, трупана от стотици години човешки живот по тази земя. Но един ден над гората се надвесила черна сянка от тежки хорски думи, които разказвали за чорбаджия, заслепен от алчност за още ниви и имане, който възнамерявал да изпепели гората. Старите хора го предупреждавали, ала той не се вслушал в думите им и наистина се случило най-лошото – огън погубил гората.

​За една нощ вековният дом станал на въглен и пепел. Гората нямала време дори да искрещи, сълзите ѝ замръзнали в гърлата на птиците, а песента им се превърнала в скръбно ридание. Чорбаджията разорал пепелището, ала не знаел, че нов живот не се гради върху пепел и мъка.

​Първата година земята дала плод, напоена и наторена от тленните останки на дърветата, но после вкаменила утробата си. Превърнала се в суха, напукана пръст и повече не родила нито един стрък. Гробовна тишина налегнала чорбаджийския дом. Скоро страшна сиромашия подгонила семейството и тримата му сина хукнали по различни краища на света.

​Най-големият брат заминал най-надалеч, отвъд морета и океани. Научил нов занаят. По цял ден свивал сухи тютюневи листа и така потънал в гъст, отровен дим, който ден след ден изгарял гърдите му. След няколко години странстване се завърнал в родната си земя, без да донесе нищо друго със себе си освен навика от димната отрова. Скоро си намерил добра невеста, ала за жалост угаснала бързо, задушена от тютюневия дим, обгърнал дома им.

​Сякаш всяка нощ душите на изгорелите дървета идвали, за да си търсят изгубения въздух.

​Вторият брат си взел мома като слънце. Заживели в сговор и честен труд, ала домът им мълча. Така и не идвала детска глъч, която да го огласи. Накрая, след дълги години сълзи и молитви, невестата най-сетне заченала. Ала когато дошъл часът, пъпната връв се усукала на двоен възел около шията на рожбата им и тя угаснала, преди да поеме първа глътка въздух.

​Сякаш прекършените корени под земята били стегнали възела на неродения живот.

​Останал само най-малкият брат, който заминал през девет земи в десета. Станал богат търговец, но ненадейно го сполетяла страшна болест, гърдите му се вкаменили, а глътката въздух станала по-скъпа от злато. Скоро паднал немощно на крачка от смъртта.
Тогава го открил един скитник с тъмна кожа и очи, пълни със състрадание. Тъмнокожият варил отвари от тайни билки и целебни смоли, месеци наред се борил за глътката въздух на момчето. Когато най-сетне си поел дълбок, чист дъх, лечителят му казал:

– Аз не ти подарих живота, а само ти го заех. Прибери се там, откъдето ти е коренът, и върни дълга си, твоя и този на рода ти.

​Не след дълго, воден от обещанието, което дал, момъкът се върнал у дома. Времето било отмило черната пепел на някогашната вековна гора и над сухата пръст плахо никнели млади, диви фиданки. Взел си кротка и добра мома и създали дом близо до дивата гора. Всеки свободен миг той отделял в грижа за младата гора.
Скоро в дома им проплакало детско гласче. Кръстили го Боян.
​Боян не учел думите на хората, а езика на гората. Растял бързо и напористо, като зелен стрък трева. Тичал бос по мекия мъх, обичал земята, ухаеща на събудена пръст. Когато пораснал, започнал да събира златистата смола от боровете и още безброй билки и треви, от които палел благовония.
Димът ухаел на утринна роса, на борова смола, на прошка и на много други неща. Когато човек усетел този дим, гърдите му се разширявали сами, а скръбта изтичала като вода в ручей.
​Скоро отблизо и далеч започнали да пристигат болни хора, изгубили дъх от мъка или от страшна болест. Боян ги посрещал на края на гората, давал им от своите отвари и запалвал благовонните смоли. И тогава се случвало чудото, свитите гърди се отваряли, хората поемали въздух и плачели, ала този път от радост.
​Птиците, чийто глас някога бил замръзнал, кацали по раменете на Боян и пеели най-нежните си песни. А Гората – преродена, зелена и безкрайна, разпростряла клоните си над целия род, за да живеят и дишат свободни, с отворени гърди. Оттогава децата на Боян и на неговите братя и сестри, и децата на техните деца, чак до най-малките в рода, обичат и почитат като родна близката гора, възкръснала като феникс от пепелта. И така, поколения наред вече живеят в братска обич дървета и деца, раздавайки здраве, въздух и благоуханна радост на всички по света.

Какво терапевтира:
​Тази приказка лекува онази стара родова рана, която се отваря, когато някой от предците е осквернил живота на чедата на природата. Когато човек прекъсне насилствено диханието на гората, той натрупва и оставя тежък дълг на децата си за поколения напред. Придърпани от тази невидима нишка, те започват да възстановяват нарушения баланс със собственото си здраве, с липсата на въздух в гърдите и загуба на жизнена сила.
​Гората търпеливо изчаква човешката съвест да възстанови баланса. Когато човекът осъзнае греха, протегне ръка и направи необходимите действия, гората отваря отново гърдите си и му дава прошка. Така отровният дим от миналото става лечебна смола, а човекът най-сетне получава правото да диша свободно, да обича и да продължи рода си в здраве и радост