Някога преди не много лета, когато настъпили новите времена, в които старото си отивало, а новото още нямало душа, точно тогава пламнала любовта между Петър и Севда. Имали си всичко на света, целунати от младостта мечтаели заедно да покорят света и свият семейно гнездо, в което да отгледат своя рожба в здраве, радост и безкрайна обич. Не се минало много време и мечтата им се сбъднала.

Първо пред погледите и благословиите на двата им рода се слели в едно, а скоро под сърцето на Севда затуптяло второ сърчице. Ах, колко чакана и желана била тази първородна рожба. Девет месеца тя растяла в обич и радост, в очакване от всички. Всичко вървяло по Божия ред и накрая на бял свят се появил той – Божил. Щом поел първа глътка въздух, малък и невинен, се сгушил в гърдите на майка си, но само за миг.
​​Че в онези нови времена хората били забравили старите тайнства и обичаи. Забравено било детето да се посреща в бащината си риза и сгушено в майчини обятия да се закърми с родова сила, памет и любов – още преди да бъде изкъпано и повито в най-мекото, грижливо избрано бебешко боди.

Вместо това за малкия Божил било отредено да бъде отведен под чужда опека. Десет дни Севда се молела да види рожбата си, но уви. Настъпили тежки времена на незнание и заблуда. В съня си Севда милвала и кърмела новородената си рожба, сгушена в обятията й. Но в новите времена, в които новият живот се поемал от чужди ръце, се случило немислимото, бебето било изпуснато, а от удара тежко наранено, а грешката потулена.

​Прибрали си Божил у дома, но къщата им, вместо в радост, потънала в непрогледен мрак. Рожбата им не можела да спи, да се храни, а гърдите й се борели за всяка глътка въздух под силата на тежките конвулсии. Всеки месец Севда и мъжът й мислено погребвали детето си, очаквайки най-страшното. Като по чудо Божил оцелял, но за жалост без шанс за самостоятелен и достоен живот според мерилата на хората. Младите родители се сринали. Отчаянието ги изгаряло толкова силно, че искали да сложат край на дните си, ала отговорността и невидимата нишка на дълга към тяхната недъгава рожба ги държала за живота.

​Един ден, когато болката заплашвала да ги изпепели, те отишли под сянката на вековния дъб при най-стария мъдрец, на когото родът не помнел годините, а само незмерината му мъдрост и добри дела. Старецът дълго гледал Божил, а после погалил изстрадалите ръце на родителите му. Той ги погледнал право в очите с поглед, по-дълбок от бездънно езеро, и проговорил с глас, проникващ в сърцата им:

​- Не плачете за това, което Божил не може да бъде. Вижте това, което той вече е. Той не дойде на този свят, за да покорява планини с краката си или да гради градове с ума и ръцете си. Божил дойде, за да събуди заспалите ви души. Той е духовният стълб, който крепи всички. Всеки живот, колкото и крехък да е, е искра от Бога и носи велика мисия.

​Старецът притихнал, после отново ги погледнал този път с поглед сякаш от вечността, и продължил:

​- Вие не сте прокълнати, вие сте благословени от своя род! Понякога когато в родовото дърво товарът от неизплакани сълзи и неправди, трупани поколение след поколение, стане толкова тежък, че заплашва да прекърши цялото дърво, небето избира най-силните, най-чистите и най-устойчивите сърца. На вашите плещи бе стоварено най-тежкото, онова, което нямаше друг начин да се пречисти и поправи, освен през най-великата и жертвоготовна любов. Вие поемате огъня на миналото, за да го превърнете в благословия за всички.

​Тези думи паднали като свещена роса над пресъхналите им души. В този час Севда и мъжът й разбрали простата и вечна истина. Спряли да чакат смъртта и прегърнали живота.

​И тогава станало вълшебството. От онзи ден насетне, с всяка безсънна нощ, с всяка прегръдка, с всяка сълза и милувка, дадена на Божил, Севда и мъжът й отнемали от тежкия родов товар, прекършващ корена на дървото. Непрогледната сянка, обсебила клоните, започнала да се разсейва, а короната – отново да се раззеленява.

​Като видял този невероятен подвиг и любовта, с която тримата носят своя невъзможно тежък жребий, целият род притихнал в благовение. Стари и млади осъзнали, че Божил и неговите родители не са белязани от нещастие, а са изпратени като истинска благословия за всички тях. Разбрали, че те са поели невъзможния товар върху плещите си заради всички, за да спасят родовото дърво от прекършване.
​Портите на къщата им никога вече не се затворили. Всички, от най-стария до най-младия, пристигали на прага им не със съжаление, а с дълбок поклон, с благодарност в очите и с дар от най-чиста обич. Те коленичели пред изстрадалите родители, целували ръцете им и носели най-доброто от хамбарите и градините си, за да им служат и да облекчават дните им. А Божил, с очите си, пълни с божествена благодат, ги благославял с една-едничка тиха усмивка, която лекувала всяка болка в сърцата им.
​Севда и мъжът й наистина покорили света, но не с гръм и слава, а като извършили най-великия, свещен подвиг. Те се превърнали в живата благословия на своя род, а хората и до днес споменават имената им с преклонение, защото разбрали, че няма орисия по-силна от любовта и няма мисия по-свята от тази да дариш ново бъдеще на целия си корен.

Автор – Грети Чаушева

Какво терапевтира:
Приказката третира една от най-дълбоките и опустошителни рани в родовата памет – появата на дете с увреждане или специални нужди и последвалия сблъсък на родителите с отчаянието, вината и усещането за жестока съдбовна несправедливост. В родовата динамика такова дете и неговите родители се превръщат в духовен стълб, който поема огъня на миналото. Това звучи изключително тежко и човешкият ум трудно приема подобна несправедливост, но това осъзнаване придава висш смисъл на страданието. Приказката лекува изолацията и срама, като превръща съжалението на околните в дълбок поклон и уважение пред една мисия като никоя друга, свещен подвиг, който трансформира товара в благословия и дава ново бъдеще на целия род.